сряда, 29 май 2019 г.

Среднощни размисли и страсти за… Една ГОФРЕТА



Или как изядох Дявола



След всичките шеги на значителна част от приятелите ми, че остарявам и трябва да го приема, аз, Самодива С., приемам себе си за 27-годишна ДАМА (не леличка), тъкмо навлизаща в зряла възраст. Съответно започвам да бъда по-внимателна с храненето си, с наспиването и количеството вода, което пия, защото… Ами те тези бръчки по-малко няма да станатат… Та лягам си аз в 23:20, след като съм гледала 1 епизод на новия ми любим сериал МОДЕРНО СЕМЕЙСТВО! Гледам, пуша, смея се, баня, легло, в тази последователност. И… будя се в 00:45 часа. Сънувах гофрета. Станах, изядох една вафла, представяйки си, че е прекрасна гофрета с мед, плодове и сметана, с надежда, че вълчия глад ще бъде потулен. Уточнение: За онези от вас, които ме познават (50% от читателите, понеже другите 50% са приятели на Самодива А.) знаят, че аз сладко много-много не обичам. Обаче е онзи ужасен период от месеца, в който съм склонна от бяс да ям чакъл и пясък, че даже и шоколад. И освен това мога да нахраня Дракула, близките и далечните му роднини, и пак да не умра от кръвозагуба. Легнах си. Запсах. Това не трая дълго. Събудих се отново с мисълта за гофретата в 1:57. Станах и изядох 6-7 печени гъби на фурна с масло, които си бях приготвила като гарнитура към вечерята. Междувременно обмислих какво имам да правя следващия ден на работа и че е време да сгъна прането на сушилника. Легнах си.
3:28 - аз пак съм будна. Вече се изнервям. Сънувах гофретата. С нея участвахме на състезание по лека атлетика. Двете тичаме - тя тича по-бързо от мен и не мога да я хвана. Двете скачаме - тя скача поне метър над мен и не мога да я хвана, но ми капна мед на челото. Причаках я на щафетното състезание и тъкмо да я хвана… се събудих! “Това не може да продължава така”, си казах… Направих си палачинки. Изядох 4 (2 х 2 наведнъж, с боровинково сладко и сладко от диви ягоди), легнах си. 5:03 - Леля ти и стринка ти, както и калеко ти по бащина линия, ГОФРЕТО! Душата на дявола си продавам за една гофрета, честно! Ама ако ще я продавам на дявола поне да на онова симпатично местенце във Витоша с красивата гледка. Там, където въздухът мирише на бор, а гофретите са по-големи отколкото мога да изям. 5:07 - Дяволът се появи в кухнята! Алелуя! Слава тебе Господи, опа, Сатана! Хайде води ме за гофрети, по пътя ще се пазарим. И тръгнахме. Вървим си спокойно, а той настоява, че ми иска душата след 5 години за 2 гофрети.
- Тая няма да я бъде! Ти на умряло куче нож вадиш! Срам нямаш ли!? - Аз съм Дяволът, нямам срам. - Е хубаво де, супер сили имаш ли? - Нали ти казах, Дявола съм! - Защо ме караш тогава да ходя ми не прескочим направо до дам? - Защото е затворено заведението и трябва да почакаме. Междувременно ще се разходим. - Ти си най-смотания дявол на света! - Момиченце, внимавай!!! - крещи ми той гневно. - Леличка, момиченце… Ама хайде вземете решение вече. - Ще те завлека в ада и.. Кккхкхкхкхкх (звук от давене и квър от сънната артерия). Опита се хайвана да ми каже нещо, но по пътя ме заболя корема, нямах аулин, изнервих се и го захапах. И гофрета нямаше. Та изядох Дявола по път за работа. 7:10 - Събуждам се, влизам в кухнята да си правя кафе. На плота гофрети няма. В хладилника гофрети няма. Сърдита съм. В коша за боклук гледам чифт гора и опашка. Наистина ли е толкова трудно една жена да получи гофрета ВЕДНАГА, по дяволите!?


Самодива С.

понеделник, 27 май 2019 г.

Защо бягам от проблемите си…буквално


Сега си мислите, че това ще е поредната статия, в която ще видите оплакване от живота, ясни признаци на безотговорност и едно типично женско МРЪН. Ами, не, ще се постарая това да бъде вдъхновяващо, поне малко, и да ви даде съвет, който гарантирам ще помогне за трудните моменти в живота.

Преди години, когато животът на баща ми беше към края си се ядосвах много. АМА МНОГО. Не можете да си представите агресията, която едно 16-годишно момиче може да таи в себе си. Толкова негативни емоции се напластяваха в мен, че по едно време просто изпитах нуждата да избягам. Буквално. Взех си маратонките, скъсан клин и тичах по плажа. Хем красиво, хем успокояващо, хем и препотяващо. Не знам по колко тичах, тогава не ги броях на калории, на време или на разстояние, а само на „Не мога повече“. Сядах си на плажа, изтощена, палех по една цигара (знам, знам, ама поне вече съм в клуб „Отказал цигарите“) и си гледах изгрева. Имаше нещо доста релаксиращо в болката в краката, мускулната треска на цялото тяло и това, че някак си докато тичах, мислех по-трезво. Нямаше го напрежението, нямаше я агресията и можех просто да осъзная, че понякога се случват такива неща в живота.

Така дойде и университетът. Първи курс. Аз сама в нов град. Нямах много приятели, защото още бях смотана и мълчалива (сега съм само смотана) и познайте къде намирах утеха от леката си депресия и самота. В парка до нас. Явнo ми е било доста зле, защото само два месеца след това, когато съучениците ми от гимназията ми ме видяха, не успяха да ме познаят. Тогава осъзнах, че освен лекарство, тичането може да е и много добър метод за отслабване! 


Минаха се още малко години – скъсахме с гаджето. Ей тук и спрях цигарите. Осъзнах, че така не мога повече – дебела, пушеща, с леки поблеми с алкохола и просто излязох да тичам. В 5 сутринта, нали, защото ме беше срам някой да не ме види. Успях да направя километър за 20 минути (за тези, които не могат да се ориентират, това е почти само ходене и то бавно). И така всяка сутрин в снега. Нямах обувки за тичане, затова си носех скъсаните маратонки, което трябва да ви обясни и как ми бяха краката. Мина се, не мина време, викам си че така не може повече – ЩЕ ТИЧАМ ПРЕЗ ДЕНЯ! Отидох аз на гребната в Пловдив – дебела като кит, навлечена с безбожно много дрехи, защото е кучи студ и навсякъде има сняг. Представете си преспички и само една тънка пътечка, по която можех да тичам. Сред хората, които ме гледаха, а тогава и мислех, че ме джъджват. Направих 10 км за над два часа (повече ходене, по-малко тичане) и бях потресена от себе си. КОЛКО МНОГО МОГА! И осъзнах, че ако не спра, то някой ден ще мога да ги тичам спокойно.

Една колежка дочу, че ходя да тичам (Бина, обичам те). Хванахме се двете + сина ѝ + кучето и си ходехме на Гребна заедно. Беше вместо да излезеш на кафе с приятелка, ходите да тичате. Така бавно и плавно започнах да влизам във форма. Вече минавах километър без да спра. Два.Три…ПЕТ! Божичко! Успя да ме убеди да се запиша на полумаратон. Така аз и моето все още голямо туловище изтичахме 21 км и даже бяхме в контролното време! Казах си „Анче, щом можеш това, можеш всичко!“. 

Започнах да се записвам на състезания с по-кратки разстояния, например 10 км. Онези над два часа се бяха стопили до час. А когато бях много, много ядосана и до 50 минути, но някак си не обичах да го правя това. Отново без да спирам нито веднъж.

Тичането беше станало начин на живот някак си. Всеки път, когато имах проблем – излизах
 да тичам. Скарам се с гаджето – тичам. С майчето се сдърпаме нещо – тичам. Работата ме изнервя – тичам. Абсолютно щастлива съм – тичам :) Колкото повече състезания посещавам, толкова повече осъзнавах, че няма лош или сърдит човек, който да тича и аз много исках да бъда като тях. Исках да съм усмихната като тях, исках да съм добра като тях исках да съм сърдечна и подкрепяща като тях. И ставах такава с всеки един изтичан километър. С всяка една капка пот си тръгваха и проблемите, те буквално се стапяха и всеки следващ ми изглеждаше по-нищожен, по-маловажен и нещо, което не заслужава моето ядосване. 


Аз мога да изтичам ЦЕЛИ 21 км. наведнъж без да спирам, такова малко нещо ли би ме изнервило? – това се питам всеки път, след като минах полумаратона. И нещата започнаха да се случват по-лесно, по-плавно, по-меко. Вероятно, защото аз самата станах по-балансирана и щастлива.


Това със сигурност няма да е последната статия, в която ще ви пиша за тичането и хората, които срещам. Ще ми се да отделя специално внимание на всички трасета, които минавам, всички малки пътеки, които виждам и всичко онова, от което аз имах нужда преди години да ми покажат и на късмет попаднах на хора, които ми помогнаха. Няма нищо срамно в това да бягаш от проблемите си, стига да приемате този израз буквално : )

Самодива А. 

петък, 17 май 2019 г.

Безработна и щастлива



В началото на годината реших да предприема промяна, която се оказа по-голяма от очакваната. Както вече разказах в предна публикация, смених града, работата, сферата на дейност, средата… И сега, малко след четвъртия месец на така наречената промяна, се отказвам от нея. И не защото не ми харесва, а защото осъзнах толкова неща за себе си. След като казах на по-голяма част от близките си хора, че си пуснах предизвестието на работа, ей така от нищото, повечето го приеха като поражение.

Защо се предаваш толкова бързо? Ти си борбена, не се отказвай!

Но тук уловката е съвсем различна. Обичам приятелите си, но възприемаме ситуацията по различен начин. За мен това не е поражение и, бога ми, не живея в Game of Thrones, че да водя войни и битки всеки ден. Имам страхотни колеги, мениджърът ми е наистина чудесен, SEO-то или както го наричам “ухажването на търсачките” се оказа много по-интересно, отколкото предполагах. Транспорта до работа ми е удобен. И сега може би ще се запитате: Защо? За пари ли? Ами не. За щастие. Не се шегувам ни най-малко. 

Оказа се, че Витоша добре ми продуха главата и ми напомни нещо, което като че ли бях забравила. Аз съм отговорна за собственото си щастие и ако сама не го преследвам, няма кой да ми го предостави на тепсия. Така си поставих тежкия въпрос: Какво е щастието за мен? А отговорите се оказаха 3:

  1. Природа;
  2. Приятели;
  3. Работа.

Така се стигна до една заветна събота, в която се събудих с идеята, че ще напусна офиса. Не защото не ми харесва, а защото физически ме ограничава. Това отнема част от усмивката ми и рефлектира върху първите две точки от личното ми щастие. 


Не се отказвам от промяната, която предприех в началото на годината, а продължавам с нея и се грижа за себе си. За мен това не е поражение, а лична победа. Няма да остана и ден на място, на което не се чувствам happy. И е толкова хубаво! Ако някой го възприема като поражение, уважавам мнението му, но не ми пука.

Все още работя на постоянната си работа, отделям време за 2-3 freelance проекта, обучавам се в специализиран курс по сферата си на дейност и все пак успявам да намеря време, за да се погрижа за себе си. Обичам да радвам хората, както обичам аз да съм щастлива. Явно трябваше да си го напомня. И може изобщо да не ви интересува, но правя дребни неща за себе си докато стигна до заветния момент на свободата. Например:

  • Не отговарям на непознати телефонни номера след 20:00 часа вечерта;
  • Отговарям в месинджър рядко. Заслужавам почивка от дисплейните устройства и ако е нещо важно - човекът, който ме търси, ще се обади. Извинявам се на засегнатите, но не съжалявам :)
  • Давам си тишината, от която имам нужда понякога;
  • Повече книги - по-малко филми;
  • Повече разходки навън, по-малко затворена между стени (и какво като вали, нищо няма да ми стане ако малко се намокря);
  • Пътувам във всеки свободен момент;
  • И ако ми се яде пица 3 вечери в седмица, ще ям. Не ми пука колко е вредно и т.н.

В резултат на това отивам на работа пеейки и така се връщам. Работя с желание и мотивация, обичам си професията и тя ми доставя огромно удоволствие. Оценявам още повече хората около мен. 


Какво ще правя след като напусна ли? Ще фрийланствам. Най-накрая ще мога да работя от някоя хижа или плаж. Нямам против да работя по 10-12 часа, стига пред мен да има красива гледка и чист въздух. Ще мога да посетя приятели, които не съм виждала от години и в момента дори планирам първото си пътуване извън страна САМА. Да, сама, защото се оказа, че ми е най-хубаво, няма да се съобразявам с никого, ще се разхождам където и колкото си искам, ще съзерцавам красиви сгради с часове. А и имам идея за личен проект, на който е време да обърна повече внимание.

Няма да позволя на себе си след 10 години да съм уморена, без мотивация, без желание за създаване на каквото и да било. Искам си щастието и вдъхновението, и сама ще се погрижа за това, защото никой с нищо не ми е длъжен. 

Все още ли си мислите, че се предавам? :)


Усмихвам ви се,
Самодива С.





четвъртък, 9 май 2019 г.

На мен чадър не ми трябва!


Много искам да ви кажа, че съм отговорна към себе си, концентрирана и предвидлива, но…не съм. Вярвам на сайтове за прогнози все едно са ми родна майчица и са ме кърмили до 4-годишна възраст, гледали са ме, обичали са ме и никога не биха ме излъгали. И така, един от тези сайтове днес ми вика „Анче, времето ще е супер. Малко облачно, ама всичко ще е точно. Слагай тоз бял панталон и отивай на работа“. И аз какво да правя, нали съм добра душа – слушам и изпълнявам. До всички, които не ме познават, аз бели панталони НЕ НОСЯ НИКОГА.

Освен в дъждовни дни явно.

Та, излизам аз от нас, с бодра крачка и бели маратонки…да, те също. Вървя към метростанцията в Надежда, щото метрото към центъра е единствената ми надежда в тоз‘ квартал. Виждам някъде в горен ляв ъгъл има малко слънце, всичко останало черни и буреносни облаци. „Аре ма, Аньо, к‘во се прайш. Няма да вали. Сайтът така ти каза!!!“, казвам си аз и продължавам напред. Следва ежедневния гъч в метрото, няколко неловки докосвания, къде от моя страна, къде от чужда, от някои ме е срам, за други не искам да говоря изобщо. Аз до работа само с метро не мога да стигне и трябва да прикачвам два транспорта и да вървя общо 15 минути, та си излизам от метростанцията и О, БОЖЕ МОЙ, защо вали толкова много? Ама аз съм с боядисана червена коса и бели дрехи. Нищо, важното е, че поне имам супер тънък шал, който не върши никаква работа и мога да се омотая с него. Нали? Та, седя си на спирката, на която реално спирка няма, под едно дърво, хлипам като мокро коте и се моля автобусът ми да дойде по-бързо.

 - Искаш ли да дойдеш под чадъра? 

 И така хора, едно нежно момиче с тъмен чадър на цветя ме приюти при себе си, защото просто има прекрасни хора на този свят и трябва да говорим за тях! ТИ, СЛЪНЦЕ ТАКОВА, БЛАГОДАРЯ ТИ! Дано Кармата ти донесе много щастие, вино и по-малко дъждовни дни. И дано някой е видял какво направи, за да го вдъхновиш и да предаваме напред хубавите дела.

Пътувам си аз в автобуса и размишлявам над живота, над добротата. Виждам едно детенце, което явно майка му го води на детска градина и то изглежда малко отчаяно като мен, та почвам да му се плезя. Аз на него, то на мен и така си се позабавлявахме двете за няколко спирки. Виждам, че навън вали като из ведро и започвам молитви към всички възможни богове и обещавам, че ако спре да вали поне за малко ВЕДНАГА ще си купя чадър. Спря, бе. СПРЯ! Стъпвам аз на земята и като с копче сякаш някой спря пороя и познайте какво. Вярвам си на късмета, обичам го ама толкова бързо до магазин не бях тичала. И така, важното от цялата история е, че си купих най-яркия чадър, за да съм сигурна, че ще ми избожда очите и никога няма да го забравя, защото този късмет, който имах днес, се съмнявам, че е възможно да се повтори отново.

 Аньо, чадър ти трябва! 

 Самодива А.

вторник, 16 април 2019 г.

Очите ми спокойно, а ризата ми - усмирителна… в КАТ

април 16, 2019 0

"Да пия чай или да се обеся” беше мотото на миналия месец


От колко време не съм писала!? Има-няма от нова година, което както и да го гледаме, са си едни четири месеца. И тъкмо си казвате: “Айде, тея се разкараха, вече няма да ме занимават с глупости.” ииииии ето ни пак! Така де, все още не съм станала биполярна, но мога да гарантирам, че Самодива А. също е наоколо.

През последите няколко месеца, ако си мислеше, че не спамим със забавни истории, защото нищо не се е случило, то бе точно обратното. Имаме да разказваме доста и започваме сега, а ще приключим - след няколко месеца!? 

А какво се случи през това време? Виж по-долу...

Нека се върнем на темата. Моля милост, Самодива С., най-накрая взе шофьорска книжка, че и с кола се сдоби.Тези абсурдни събития ще ги разкажа някой друг път, а сега ще се фокусирам върху една от любимите ми истории през месец март. И това не е пътуването до Щатите, а как успях да крещя на 5-ма униформени полицаи, които вместо да ме задържат, арестуват и прочее мерки, които се вземат спрямо агресивно граждани, тръгнаха да ме успокояват, донесоха ми кафе и ми предложиха да ме закарат до вкъщи. И ето как се стигна до този момент…
През февруари се сдобих с кола и си взех шофьорските изпити. Резултатите от тези събития бяха половинчати, колкото цялата ми личност. Изпити - взети, книжка  няма. Кола има - регистрационни номера няма. Сиреч, абе тръгнала съм да правя нещо, но идея си нямам какво. Но по-важното е, че го искам ЗА ВЧЕРА. Как да е, след известно време паника и напрежение, което се изсипа срещу най-близките ми от типа: “АМА КАК ТАКА НЯМА ДА СЕ СЛУЧИ НЕЩО, КОЕТО ДОРИ НЕ СМЕ ПЛАНИРАЛИ?” или “Искам това сега. Оф, не, нека е утре.”, а на следващия ден се случва: “АМА АЗ ГО ИСКАХ ВЧЕРА! НИКОЙ НЕ МЕ ОБИЧА”, нещата бавно и славно взеха да се случват. (Благодаря, мамо!)

Откарах колата в КАТ, загасих я веднъж на паркинга, хвърлих ключовете по чичко на средна възраст, 2 пъти отключих чужда кола и се качих в нея, мъчейки се да залепя стикерчето за гражданската от ГРЕШНАТА страна. (Ама тя наистина беше до сущ като моята…) Два пъти попитах девойката на гишето за застраховки: “А стикерче за винетката няма ли да ми дадете?” След като ми каза НЕ, настоях с: “Ама аз така искам да си лепкам неща по стъклото…” И дори това не е най-абсурдното. За да си представите пълната ситуация, ще обясня хронологично натрупалото се напрежение от предните седмици.

Ето какво се случи преди това:
  • Взимам си изпитите по теория и кормуване в Пловдив;
  • Средата на февруари сменям града, в който живея, респективно и работата;
  • Оказа се, че сменям изцяло сферата на дейност;
  • Седмица по-късно си купувам кола. В Пловдив… (Вече живея в София);
  • Вече е първата седмица на март. Излизам в двуседмичен отпуск (щото много съм се изморила, нали…), всъщност причината е, че сестра ми се омъжва в Тексас, тръгвам за сватбата;
  • Връщам се на 12-ти март;
  • На 13-ти март отивам в БЧК да изкарам курса за първа помощ (в Пазарджик, от там съм родом);
  • Всичко върви по план. Събрала съм всичко документи, медицински, курсове и каквото е необходимо и се случва следното…

Отивам на гишето в КАТ Пазарджик на 14-ти толкова щастлива, че дори 3-часовата опашка не може да ме уплаши. Взимам кафе на жената пред мен, говоря си с момчето по-назад в опашката, защото се притеснява за предстоящите матури. Слънцето грее, птичките пеят, дори жените на касите се усмихват. И, о, Боже, моя ред дойде.

Усмихвам се, питам дамата как е, а тя ми взима документите, започва да се смее и казва: “Ах, каква изненада!” Изненадвам се и аз - чак пък толкова да съм усмихната, че да и оправя настроението - едва ли. И какво се оказва, мислите? След месец и половина лутане и вайкане, най-накрая съм на опашката и констатираме, че личният ми лекар е объркал медицинското и трябва да си извадя ново. 

Излизам навън, звъня му на тоз люшпер все още спокойна, защото все пак е четвъртък и винаги си оставям по 1 ден в аванс ако нещо се обърка, т.е. все на следващия ден ще станат нещата. А той ми обяснява, че няма да работи и да се върна след седмица.

И тук всичко избухна наведнъж.. Новата работа и новия град, който определено не може да ме спечели. Ужасен полет, в който самолета ни започна да пада, напрежението покрай ремонта на колата, защото се оказа, че тропа животното, а портфейлът ми не е бездънна яма. Бързането за всичко… Срам ме е да искам още 1 почивен ден, а тоз мурук ми казва, че не може да ми издаде ново медицинско още седмица.. И да, избухнах… ГЛАДНА И НЕ ПИЛА КАФЕ!

Както слънцето печеше и птичките пееха, изведнъж небето притъмня, спуснаха се тъмносиви дъждовни облаци, птичките станаха гарвани, а аз седнах по средата на тротоара в КАТ и ревнах. Ама както си трябва - ред сълзи, ред сополи, размазана спирала, говоря си сама, псувам и хлипам. По едно време катаджиите започват да ме наобикалят един по един, плахо и на безопасно разстояние. Гледам ги - страх ги е. И трябва! 

Единият младеж (честно, младеж беше, дори нямаше коремче), направи грешката да ме пита какво ми е… Ревнах още повече и всичко си казах. Е, ти може сам/а да се прецака да четеш това, но онези хора със сигурност не им се занимаваше, но нямаха смелост да ме прекъснат. В резултат на това ми предложиха шоколад и кафе, цигара, вода и дори да ме закарат до вкъщи. И ей тука вече… “До вкъщи? АМА ВИЕ ЛУДИ ЛИ СТЕ? С ПАТРУЛКАТА? Остана само да си мислят, че съм престъпник и сте ме арестували… Как не ви е срам?!” 

И в този момент видях в очите им - идея си нямаха какво им се случва и осъзнаха, че обожават съпругите си! Защото (съпругите) не са тотално куку и не реват в КАТ, нали, но това няма значение.

И само секунда по-късно, скочих от тротоара, избърсах си размазана спирала и им казах само едно: “Да ме закарате, не, но едно такси няма ли да ми извикате поне?” И така… искаха да ми сложат усмирителна риза, но избягах бързо.

Ако се чудите как приключи тази история? Личния ми лекар ми издаде ново медицинско на същия ден (не ставало, а!?). На следващия си подадох документите за шофьорска книжка и вече спокойно можете да стимулирате развититето на летателна техника в ежедневието, защото, както каза баща ми: “не само приличаш на пазарджишки джигит, ами направо си”. 

Така че… спасявайте се кой както може :))


Самодива С.







петък, 25 януари 2019 г.

Как организирах себе си и станах подредена

януари 25, 2019 2

Това беше статия, която исках да напиша в началото на декември, но тъй като съм крайно хаотична и разхвърляна, едва сега стигнах до нея.

Всичко започна в лятото на 1993-та година, когато насред жегата, клетата ми майка се е мъчила, за да се родя аз. Момиченце => очаквало се е да съм малка, сладка, нежна и …подредена. Хора, разбирате ли, че не го искам и аз това, ма на – такава съм. Много хаотична, разсеяна…я, пеперудка! Така де, разсеяна и разхвърляна. Нека се прави ясно разделение между разхвърлян и мръсен! Може дрехите ми да са на топка в гардероба, но са чиста топка! Също така, съм преценила, че предпочитам да гладя всеки божи ден, наместо да си сгъна веднъж дрехите и да ги задържа по този начин повече от 3 часа.

Винаги съм вярвала, че момчетата са разхвърляни, но ме наляга такава мъка, когато видя тъжния поглед на приятеля ми, осъзнал, че всичките дрехите ми пак са из цялата стая. Слън, знам, че ме обичаш дълбоко в себе си дори и в тези тежки за връзката ни моменти. Също така, оценявам старанието ти да си скриеш тиковете на лицето, когато видиш пак същите тези дрехи, но в твоята стая :) (хуе-хуе-хуе).

ВЕДНЪЖ СИ ПОДРЕДИХ СТАЯТА ПЕРФЕКТНО. Много ме издразни и веднага я разхвърлях. Как живеете така бе, хора? Ама не ви ли изнервя, че не можете да си оставите всичко навсякъде? Не ви ли дразни, че на работа сте перфектни, а трябва и вкъщи така. Не ви ли е кеф да видите една купчина задължения на леглото и така, небрежно да я стоварите на Стола (да, онзи стол, който съществува във всяка спалня). Котката във вас никога ли не се обажда? Никога ли нямате нуждата да съборите нещо на земята, ей така, просто да си седи там, защото не му е там мястото. Не ви ли успокоява лекият хаос и фактът, че не всичко е перфектно, защото ВИЕ така сте решили? Бах ма‘аму, ако още някой ми каже, че съм момиче, затова у нас трябва да е подредено, ще започна да търся водно легло и огледало на тавана у всяка ергенска квартира, в която стъпвам.

Според съмнителна статия в никому известна медия, разхвърляните хора са по-креативни! АЗ СЪМ НАПЪЛНО СЪГЛАСНА С ТОВА. Мога да измисля милиарди причини да не отделя два часа от живота си, за да се забия в стая и да подреждам, а да изляза и да пия бира на хамак (дори да е -15 градуса и да има бели мечки навън). Също така сме по-емоционални – и това е вярно, защото ако стигна, все пак, до тези два часа подреждане, започва рязко да ми се реве. Ние сме по-умни! ТОЧНО ТАКА! Вместо да отделяме време за глупости, като сгъване на дрехи, ние четем книги, ходим на концерти, забавляваме се, водим реален живот. Значи, наистина знам, че сгъването на дрехи отнема като цяло 10 минути, но с отлагането и размотаването е точно 2 часа при мен.

Знам, че много от вас са потресени от признанието на една млада дама, че живее в тотален хаос, но пък искам да ви споделя и няколкото хубави неща, които идват с неподредеността. Сега, вие сте били на работа, връщате се изморен и крайно неподредената ви половинка е….подредила! Точно така! Чудо! Това ви прави тоооолкова щастлив! Малките неща в живота, както казвам. Друго – не се ядосваме за дребни неща. Направил си малко трохи по масата? Няма проблем. Чашата ти седи до бюрото от вчера? Еее, ще я вдигнем днес, споко ;) А, да! Ако Гери-Никол има кутия пълна с тайни, аз имам цяла стая. Вътре може да откриеш най-причудливи неща, които светът е забравил, че притежава. Какви ли? И аз не знам, често сама се изненадвам. А най-впечатляващото е, че в целия този хаос, успявам да намеря абсолютно всичко, което ми трябва с максимум две движения (едното включва рязко издърпване и силно изкрещяване на „ТАДААААААААН!“). 

За финал  - може да ви изнервя колко ни е разхвърляна стаята (нека думата „стая“ се чете като „живот“), но не можете да отречете колко сме очарователни. Малко по детски наивни, леко небрежни към общата картина и страстно вкопчили се в детайлите. АМА КАК ТАКА НЕ ВИЖДАШ ТАЗИ МАЛКА СВЕЩ, КОЯТО ОТКРАДНАХ. Да, знам, че е заобиколена от документи, гримове, една блуза, ластички и буркан, но КАК ТАКА НЕ Я ВИЖДАШ.

Ех, сега отивам да се приготвям, че трябва пак да ходя у приятеля и да измисля нови ъгли, в които да си метна дрехите :)))))))))

Самодива А. 






сряда, 16 януари 2019 г.

Пловдив ЕСК 2019 не е длъжна да ви прекопае двора

януари 16, 2019 2

Европейската столица на културата (ЕСК) не запълва дупки и не поправя табла на спирките за градски транспорт. Нейно задължение е да се грижи за духа, а не за бита!


Четири години след избирането на Пловдив за Европейска столица на културата през 2019-та година и четири дни след официалната церемония по повод приемане на титлата, все още има хора, които категорично отказват да осъзнаят какво всъщност означава тази титла. Толкова „хейт“ и негативни коментари се изписаха по темата, че откровено отказвам да чета статуси в социални мрежи и голяма част от новинарските уебсайтове, именно поради тази причина.

Затова реших да озаглавя този текст:

На Пловдив с любов!


и вместо да ви „замерям“ с дневната доза непоискан песимизъм, да си разменим няколко добри думи с надежда, че поне 1 човек ще вземе да се усмихне от сърце на следващите редове.

Но преди да пристъпим по-нататък е добре да уточним следното: ЕСК 2019 не е организация, занимаваща се с инфраструктурата на Античния град. Целта на Фондация „Пловдив 2019“ е не само да планира и реализира културни проекти през годината, в която сме носители на титлата Културна столица, но и да създаде здрава и устойчива среда за развитието на културния живот в града в бъдещ и, дал Бог, продължителен период от време. Т.е. Фондацията е отговорна за духа, а Община Пловдив за битуването и физическото измерение на понятието „културна среда“.

И ако тук вече сте готови и спорите заради затворените улици, проблемите с градския транспорт, нереализираните проекти, многото изхарчени пари и проектите в апликационната книга, за които откровено ми е тъжно, моля ви, затаете дъх само още мъничко. Да, виждам проблемите, има ги, но защо не се разходите малко и да се огледате? Толкова много сгради бяха съхранени и реставрирани! Да, Тютюневия град потъна в прах, но посетихте ли изложбата „Дим“? А тази на Кольо Карамфилов в Градската художествена галерия? Бяхте ли на откриването? Гледахте ли зарята, вълнувахте ли се? На 12-ти януари Пловдив празнува като на нова година! Хубаво беше и ще бъде.

Да, няма да е съвършено, може дори да е далеч от много добре, възможно е „просто да става“, но това е титла, която вече привлича многобройни туристи от цял свят в града ни. Редица световни медии пишат за Пловдив, хората говорят и снимат, а ние си мрънкаме под носа…  И какво ще постигнем със злобните и заядливи статуси? Не смятате ли, че е по-добре когато видим нередност да сигнализираме за нея съответните органи вместо да чакаме проблемът да се реши от само себе си? Да звъннем или пишем имейл до общината заради голяма дупка в пътя, неработещо табло на градския транспорт, разбит тротоар и т.н. е много по-ползотворно от постоянното оплакване. И знаете ли защо? Защото така се гради социално и отговорно общество. Дори можете да го приемете като ЖЕЛАТЕЛЕН тормоз над местните власти, но съм сигурна, че ако в определен жилищен район получат 50 оплаквания заради дупка в пътя, все ще се наемат да я запълнят, просто за да спрем да ги тормозим за това. Съгласни ли сте?


Чуха се много оплаквания и от междублоковите пространства и мръсотията в Столипиново. Относно първото, решението е много просто. Необходими са ви точно 3 неща – лопата, луковици за цветя и желание. Мога да ви дам поне 10 примера за хора от определена сграда, които сами си облагородиха междублоковото пространство. Е, разбира се, по-лесно е да се оплакваме как никой не се грижи за нас, отколкото да прекопаем няколко квадратни метра и да ни излязат мазоли по ръцете… При копаенето със сигурност резултатът ще е това, което искаме и сме заслужили. Така заедно с 5 баби от блока и 3-ма господа, на които очевидно им дожаля за нас, се сдобихме с красива градинка. Разбити плочки, но цъфнали хризантеми и перуники. Стари детски катерушки, но пребоядисани и чиста площадка с пясъчник. И понеже се чуват коментари от рода „всеки си гледа за себе си“, когато се говори за подобна инициатива, нито аз, нито бабите имаме кучета или деца. Но пък искахме да ни е хубаво и взе, че стана.

Относно Столипиново и снимките, които се появиха в социалните мрежи, зададох следните въпроси, на които отговор така и не получих: Кога са направени тези снимки и какво прави логотипа на ЕСК 2019 върху тях? Какво е общото между Столипиново и Фондацията? Единственото е нереализирания проект „Махала“, друго няма. Заключението си направете сами, сигурна съм, че можете.

Твърде много се отклоних от темата, връщаме се обратно…

Няма да се наема да коментирам кой във Фондацията е по-компетентен от друг, кой крив, кой прав и т.н. Но не можем да отдадем заслуженото уважение и поне морална подкрепа на хората, които понякога не спят, за да си свършат работата и да си легнат с чиста съвест. Защото по време на откриващия уикенд, а и не само, галериите бяха пълни, хиляди хора бяха на площада да гледат откриването и се наложи да чакаме на опашка, за да направим снимки на блоковете от Берлинската стена, експонирани около Римския стадион. И това е само началото.

Хайде, бе, хора! Недейте обичайте служителите на общината, тези на ЕСК, ако искате и себе си не обичайте, обаче дайте му малко любов на този град. Пловдив живее от любовта на хората, храни се с нея, развива се и това си личи. Не го ли помните преди 6-7 години? Леко замиращ, уморен, поотпуснат, а сега е един спретнат, чист, представя се с гордост. Е, може да понакуцва малко, защото си има проблеми, но ако ние не бъдем „патерицата“ на града, кой да бъде?

Ще го обичам този Античен град, дори и да се изложим пред чужденците. Ако мога – ще помогна, ще бъда част от жива верига, за да спасим сграда, ще скърбя за неуспехите и ще се радвам на успехите. Ще бъда доброволец, когато имам време и ще пиша на общината, когато има проблем. Не заради хората, а заради града. Ще го обичам на пук и на инат. А вие?


Самодива С.


сряда, 5 декември 2018 г.

Жените и лошата седмица

декември 05, 2018 0


За жените и лошата седмица от месеца на всяка една от нас се носят хиляди митове, легенди, вицове и тем подобни бръщолевения, които всяка жена, изпитала болката на това да бъдеш „слабия пол“ би разпердушинила ако някой се пошегува с това в неподходящ момент. И скъпи мъже, ако си мислите, че това все някога ще спре – НЕ, НЯМА! Менопаузата е още по-страшна и тя не е само няколко дни в месеца, а е всеки ден, от сутрин до вечер и дори през нощта. Но, нека не се отклоняваме от темата.

Ако се чудите какво и защо превръща иначе нежните и прекрасни, миловидни дами в чуми сански, адски демони и дори Луцифер бяга от тях в тези моменти, ей сега ще ви разкажем. Иска ни се да ви посъветваме как да оцелеете или преживеете тези ситуации по-лесно, но дори ние самите не сме сигурни, че това е възможно.

И нека започнем с

Фаза 1: Обвинението  

„Ъъъъ (рев, хлипане, сълзи), защо се родих момичееееееее? Трябваше да съм момчееееее… (подсмрък, подсмрък) Не е честно! А пък на вас мъжете ви е толкова лесно, нищо не правите и нищо не ви боли…“ След това възлюбената ви дама звъни на баща си по телефона и му вдига лют скандал, защото как е могъл да и причини това в живота? Тя с какво го е заслужила и защо той не я обича достатъчно, че да зачене майка ѝ с момче, а не с момиче? Защо тази несправедливост? Господи, ЗАЩО? 

Това може да продължи с часове, да. Тук най-добре е да не казвате нищо и определено НЕ обяснявайте колко по-болезнени неща може да изпита човек. Освен ако не искате половинката ви да изтрещи тотално и случайно да ви удари ток под претекст, че „Е, сега поне вече знаеш к‘во е. Смешно ли ти е? Смей се де, и по-болезнени неща има“

Фаза 2: Целият свят е ужасен 

И тук темите могат да варират от това колко ужасни са шофьорите по пътя, как сомалийските деца умират от глад, колко е абсурдно воденето на войни в 21 век, колко ужасни егоисти са мъжете, как джънк фууда вреди на децата и т.н. А заключението е: „Хората са ужасни, противни и не заслужават да съществуват! Всички да умрат! Мога всички да избия, че да спася земята, а накрая и себе си! … Мило, един шоколад ще ми донесеш ли? Ама как така няма? Е какво като съм изяла предния, не се ли сети да вземеш друг? ЕТО ЗА ТОВА ГОВОРЯ! Ти не ме обичаш и светът е ужасен!“

Бога ми, освен да я надрусате с обезболяващи и да я сложите да си легне да спи, идея си нямам какво може да се направи в този момент. Мъже, прекрасни и очарователни, благодарим ви за търпението, с което стоически понасяте всичко това!

Фаза 3: Супер съм щастлива 

Имам страхотен живот! И страхотни приятели! И мега якия мъж, и всичко е супер! Другата година ще отидем на почивка в Бали, нали? И даааааа, да, представям си го. Ще е топло и романтично, и ти ще ми предложиш брак на брега по залез слънце и Габито ще ни снима (Габито е онази мрънкащата приятелка, която изобщо не те харесва и има мъжки глас. Не си много сигурен дали е приятелка или приятел, но ако е второто – завиждаш за гладко избръснатата брада). И пръстенът ще е с огрооомен диамант, и всички ще ми завиждат, и… и… и… И сватбата ни ще е на брега на морето, аз ще съм принцеса, майка ти няма да дойде! … Ама как така не искаш да се ожениш за мен? ЗАЩО? Е, какво като сме били само на 3 срещи, нищо ли не знача за теб? И НЯМА ДИАМАНТ? Е, какво като живееш в боксониера под наем, чиито покрив тече. Покривът ти е по-важен от мен!? И не искаш Габито с нас на Бали!? МОЛЯ!? НЕ, КРАЙ! Разделяме се! Не искам да те виждам повече, ти ми съсипа живота! Ти си виновен за всичко!

Фаза 4: Не ми пука 

И какво като е разхвърляно, подреди си сам. Ми не, шефе, не ми пука, че закъснявам, който може, да се справи по-бързо. Е, валяло сняг… Ми нямам зимни гуми, все тая, тъкмо колата ще стане шейна и ще се пързаля. Е, запалила се е кухнята, ми тя си беше за ремонт и без това. Запушила се банята – супер, ще се наводним и ще си направим басейн вкъщи. Кучето е гладно… И аз съм гладна ама кво!? Не, тате, не ми пука, че не съм се дипломирала. Чакай, чакай! Искаш ли да ти напомня заради кого се чувствам така (връщаме се на Фаза 1)!? Оф, мамо, к‘во е това здрасти всеки път? Не може ли малко по-бързо да ми казваш каквото имаш? Е, уволниха ме… Миии уволниха ме, кво да направим сега. Нямам храна в хладилника, чак пък такава драма.. Ще се науча да ловувам и ще гоня патици по реката. Не точно сега де, като спре да ме боли корема. Тъкмо качих 10 кг., идеален момент да ги сваля.

Фаза 5: Завръщането 

И в ето тази фаза, най-накрая любящото и мило създание претърпява метаморфоза отново, сваля върколашката козина, падат и огромните нотки, а зъбите и от кучешки, отново стават човешки. Тя е същата. Да, да, тя е, обаче ти вече си наплашен, нали? Че как няма. Споко, имаш около 20 дни да и се порадваш, преди пак да ти се озъби насреща.


Диви Самодиви благодарят от името на жените на всички търпеливи мъже, които понасят това всеки месец. Прекрасни сте, не си отивайте! Или ако си тръгнете, върнете се с храна.

Самодива С.


четвъртък, 29 ноември 2018 г.

От рутината до креативната илюстрация с Вера Пицева

ноември 29, 2018 0

Това е Вера! Няма как да не сте попаднали на профила ѝ в Instagram през октомври, след като от всяко пловдивско кафене се шушукаше "A ти видя ли днес какво пусна Piece of Ink?". Да, говорим за Inktober, в който тя ни беше и на нас любим участник. Е, ние я наблюдаваме от мееееееееееееееееееееееесеци (да, понякога се крием зад дърветата и просто я съзерцаваме) и успяхме да я подкупим с няколко лъжици тахан и сладкиши, за да отговори на въпросите ни.

Е, мили наши, имате две щастливи самодиви и един илюстратор, чийто стил НЯМА как да сбъркате с друг. Желаем ви приятно четене!

1. Кой е първият ти спомен, свързан с изкуство? 

Хммм, много спомени се въртят .. 1 книжка с много кратки стихчета, която майка ми четеше. Имаше рисунки на хора, животни, пешеходни пътъеки, коли - помня ги, въпреки, че съм била много малка.


2. Какво те вдъхновяваше като малка да рисуваш?

Зависи колко малка имаш предвид? Но мисля, че най-вече ме вдъхновяваха (mainstream alert!)  принцеси, да, определено бяха принцеси - с големи широки поли, прекрасни очи и дълги коси.


3. Кои бяха пречките ти в това да следваш мечтите си? 

Боже, от къде да започна! Като начало, никой не те взима на сериозно през 90-те и 2000г, когато рисуваш по чина или в полето за дата в тетрадките. Никой не би нарекъл нещо подобно изкуство (даже и аз хаха). Нямаше интернет - сегашният досег до толкова много вдъхновение,  знание и други творци (ако не учиш в академията).

Друго беше безперспективността - в годините на следването ми (филолог съм по образование) почти никой не предполагаше, че човек може да печели пари от изкуство. Графичният дизайн беше услуга в печатниците, за уеб дизайна да не става и дума!

Последно и може би най-важно рутината - веднъж намерил удобна работа, която ти помага да живееш що-годе ок, все по-малко се замисляш за мечтите си. "Трябва ли сега да уча нещо отново? Да развия това, което харесвам? Има ли смисъл, когато вече имам стабилна работа? Инвестира ли ми се време и пари? Имам си и други грижи, може би момента е отминал?"

И това е нормално. Трябва си смелост, подкрепа и да си спокоен с мисълта, че ще се проваляш, много и често. Така научаваш, ставаш по-добър и все повече печелиш.

4. Сега си дизайнер във водеща рекламна агенция. Кои са трудностите ти?

До скоро имах проблем с това да не приемам критиките по дизайните ми лично, т.е. бърках дизайна с изкуството и си мислех че с критики хората обиждат нещо дълбоко креативно. Нещата са много далеч от това. Дизайнът е може би по-скоро функционалност с определена цел и обхват. Ако целта не е постигната, значи че дизайнерът не си е свършил работата добре- не е задал нужните въпроси на клиента, не е проучил темата, не е търсил както трябва или на правилното място, не е структурирал задачите и т.н. Животът ми стана по-лесен, когато разбрах, че клиентите никак не са длъжни да разбират от работата ми, а по-скоро аз съм длъжна да ги насоча и помогна, за да постигнат крайния си резултат.
Друга трудност, която срещам и сега, е, че понякога липсва желание за креативна мисъл. Момента "не мога да измисля нищо оригинално" е идвал не веднъж. Преодолява се с работа. Да, с работа. Правиш дизайни дори, когато не ти се или "нямаш муза". Така създаваш навици и креативност в моменти, когато си мислиш, че я няма. Важи и за рисуването.


5. Имаш ли моменти, в които не ти се рисува и какво правиш тогава?




 Много ясно! Ами, чета, правя си кафе, разхождам се, пускам си TedEd, тренирам, наспивам се. Стремя се да отпусна ума и после става по-лесно. Скоро гледах видео, в което един невероятен артист (не му помня сега името, за което се извинявам) казваше, че когато се измори да рисува, той .. рисува. Може би по-елементарни неща, не изискващи толкова мисъл, но не спира.  Пробвам го в момента, ще ти кажа като видя резултати.








6. Покажи ни своя любима рисунка и ни кажи с какво е специална. 

 Това е като въпроса “Кой е любимия ти цвят“ ? Няма такова нещо! Всички са любими, стига да изпълняват целта си. По-скоро имам рисунки, които са ми показали, че вече умея нещо по-добре от преди или нещо, което в рисуването ми е било трудно (поза, щтрих и т.н.), но вече няма да бъде. Това много често е част от голяма драсканица (аз рисувам много разпиляно). Ето 2 такива:

     



         
7. От кого намираш най-силна подкрепа за тази своя страст? 

От човека до мен <3 Той е най-големият ми фен!


8. Кои са артистите, които те вдъхновяват? Покажи ни техни творби. 

Като изключим класиците като Микеланджело Боанароти, Тулуз Лутрек, Роден, Дали и т.н ето линкове на сайтове и YouTube канали към съвременни илюстратори, които са огромен извор за вдъхновение за мен ежедневно:

https://qinillustrations.com/
https://www.youtube.com/user/frannerd13
https://charliemackesy.com/
https://inprnt.com/gallery/vanessagillings/
http://www.carlostanga.com/
http://miuwis.tumblr.com/

9. Знаем, че е изтъркано, но все пак – как си се представяш след 5 години? 

 По-добра от днес (във всяко едно отношение)! По-спокойна, по-мъдра, но все така невзимаща всичко на сериозно.






10. Какво може да накара Вера да се усмихне? 

Няколко неща: плоските шеги; анимации от 80-те и 90-те - класики, човек. Класики!; когато хората се кефят на мои илюсрации - супер вдъхновяващо!; 30 кг на мъртва тяга - обожавам да вдигам тежести.









петък, 16 ноември 2018 г.

Йебем ти и феминизма!

ноември 16, 2018 0

Кратък разказ за прехода от борбата за права до правото да те мързи

Йебем ти и феминизма и няма да цензурирам фразата! И дори няма да се извиня. Да, да, сигурно безкрайно много жени (как си вярвам изобщо, че ще прочетат този текст) ще се разбунтуват, развълнуват и т.н. от въвеждащата фраза на този въз кратък и напълно субективен коментар по темата. Само че той си е мой, блога също и да си призная, много ще се радвам някой да обори мнението ми по въпроса. И ако успеете да издържите до края на този текст, ще разберете защо го казвам.

Нека започнем със съвсем кратка етимология на думата „феминизъм“. Произлиза от латинската дума „femina”, която означава жена. Феминизъм е понятие, което обединява политически, социални, икономически и други движения, борещи се за равноправието между половете, свобода и право на глас на жените. Сиреч всички сме равни и не се допуска възможността едни да са по-равни от други. До тук добре. Има ли феминизъм на Балканите и с какво той е по-различен от този в Западния свят, може би някой ден ще е тема на друг пост, но днес не това е насоката.

Вие, мили митични същества, които четете този блог, ако все още не съм ви отегчила с първите два абзаца, ето я и самата тема на днешния монолог на една яхнала метлата Самодива С., а именно – балканските милениуми и израждането на феминизма. Зададена по този начин, темата е изключително широка и отворена за дебат и дискусия. Изобщо нямам претенции за изчерпателност и обективност, искам просто да споделя размисли, които се въртят в главата ми през последния месец.

Напоследък все повече млади момичета, девойки и жени наоколо споменават феминизма и правата на жените в разговор. Разбира се, напълно подкрепям равноправието между половете, уеднаквените стандарти в политически, социален, икономически и какъвто там друг аспект се сетите. Факт е, че у нас жената никога не е била чааак толкова безгласна буква, както в други страни например, но все пак първата вълна на феминизма в България (ако не се бъркам, след Първата световна война) оказва влияние и се създава първото официално женско движение у нас. До тук добре. В следващия момент, около 100-тина години по-късно, сяда срещу мен девойче, обгрижвано социално и икономически от мъжа до себе си, и разпалено ми обяснява как няма смисъл да се бори за правата на жените, защото ние си ги имаме, но иначе, по душа е феминистка. Бога ми, не мога да опиша огромния разярен вулкан, който избухна в душата ми при това твърдение и неистовата енергия, която вложих, за да го овладея. Не казвам, че трябва да се бори за нещо, което очевидно не я касае или че кой знае каква борба кипи в родната страна, но пренебрежението, с което изрече тези думи ме потресе. Нямаше как да не каза поне едно изречение в опозиция, като иначе наистина интелигентната девойка (не е иронично) отговори, че жените са се борили достатъчно, за да може сега тази млада дама да си позволи да е ПОЧТИ изцяло зависима от мъжа до себе си и въпреки това да има право да гласува. При тези думи просто си загасих цигарата и станах от масата.

Няколко дни по-късно, водих с разговор с друга млада дама, която е приела собственото си разбираме за феминизъм толкова сериозно, че не позволява мъж да и отвори врата, дръпне стол, за да седне или да и подари цвете, защото това тя била пич, феминистка, еманципирана, самостоятелна, без нужда някой да се грижи за нея. Не била саката, че да не може да си отвори сама и като искала цветя, сама си ги купувала. Тук разговорът пое доста различна посока, защото дамата сама на себе си зададе въпроса: „Защо не мога да си намеря свестен и нормален мъж?“ За мен отговорът е силно очевиден, но все пак може би е добре да отбележа, че освен не позволява да бъде обгрижвана, това иначе прекрасно момиче, не желае да полага каквито и да било усилия за връзката си, защото това нарушавало баланса на равноправието в лични взаимоотношения. Тук може би е добре да обясня: Тя няма да бъде романтична, защото ако е – иска да получи същото в замяна, за да е по равно, нали. Но когато мъж се опита да е по-внимателен с нея, го тълкува като схващане, че някой я мисли за слаба.

И тук моля някой да ми потвърди, че това наистина звучи невменяемо, защото аз се изгубих…
До тук стигнахме до извода, че част, повтарям ЧАСТ от тъкмо появилите се „феминистки“ от поколението на милениумите хал-хабер си нямат какво иде реч и предпочитат да мързелуват в работно или лично отношение, защото някой вече е свършил мръсната работа вместо тях.

Разбира се, има и друга страна – мъжката. Тя има своите много и премного разбирания, тълкувания и мнения, но ще се спра само на едно, което ме накара до известна степен да задълбая повече в темата. Част от господата, на възраст между 24 и почти 40-годишна възраст нямат нищо против феминизма. Те адмирират и уважават правото на жените да се развиват личностно, професионално и т.н. И тук идва момента да спомена 2 конкретни случая.

Първи случай: Господинът, твърдящ, че приема феминизма, успя да убеди половината си, с която са от N на брой години заедно да напусне работа, само заради собствената си неувереност и факта, че тя получавала по-висока заплата от него. До това заключение стигнахме след като той сам сподели, че няма нищо против жена му да се справя сама със задълженията, задачите, проблемите и неволите в живота, но не може да приеме, че тя е „глава на семейството“. Държа да отбележа, че по никакъв начин не осъждам господина, просто ми стана интересно как хем твърди, че приема равноправието на жените в професионален аспект, хем приятелката му напусна работа.


Втория случа откровено ме потресе. Разбира се, това е чисто субективно мнение. Ситуацията е следната – двойка близки познати. Мъжът е интелигентно създание, но със „схемата“ за феминизма оправдава всичко, което той самият няма желание да направи. „Приятелката ми е феминистка и тя няма нужда да и помагам“, обяснява гордо той, в контекста на това, че девойката сама мести и сглобява мебели, тъй като наскоро се нанесоха в нейното жилище. С това оправдание излиза и когато забрави да и остави все пак някаква, макар и символична сума, за сметките, тъй като това било нейното жилище и той бил на гости. Тя така или иначе се оправя сама. Или когато тя закъса с колата, а той отказа да дойде, просто защото не разбирал от коли и няма с какво да ѝ помогне. Защото тя е еманципирана млада жена и може да се справя сама.

Моето лично заключение по темата е следното: Ако феминизмът и еманципацията се превръщат в основни оправдания за това да бездействаш - не, мерси. Тези понятия не могат да бъдат оправдание за това, че част от обществото отказва да поеме отговорност за хората и събитията, които се случат в живота им.

И няма как да не завърша със следния въпрос: Толкова ли ни мързи, че да изродим подобна идея по този начин?


Ние, Самодивите, ще се радваме да чуем и вашите мнения по темата. 

понеделник, 12 ноември 2018 г.

За мъжете ни с любов

ноември 12, 2018 1



Забелязвам тенденцията да се подиграваме на нашите мъже. Било то от чисто хумористична гледна точка или защото ние сме гадини долни и не знам как ни търпите (не, Слънце, наистина не знам, трябва да ми го обясниш това довечера). Забелязвам, че и ние рядко сме жени до тях, целейки да бъдем силната, независима жена (пак можеш, мамка му, остави го да смени крушката). Е, днес ще си говорим за това колко са прекрасни мъжете ни! Защо мъже? Често вашата половинка ще влезе в живота ви с бонус най-добър приятел, който ще стане и ваш най-добър приятел (освен ако не сте грандиозни патки, нали).

Така Самодива А. се оказа в една мъжка квартира, превиваща се от болки в корема, защото някой подрани грандиозно. Превръзки – няма. Хапчета – няма. Две момчета, които я обгрижват с цялата си любов – има. Докато единият прави чайове и изнамира одеала с крайно съмнителен произход (за този индивид сте чели и в друга статия ), другият дава идеи какво да правиш, за да намалее дерзанието ти и тича по аптеки за хапчета (благодаря ти, осмокРачо). Искам да ви кажа, че толкова щастлива не се бях чувствала от твърде дълго време.

Пак така се разхождаме с нашите герои из гората, а моят тъй възлюбен вдига една шишарка и ми я подава с думите „Странна е като теб“. Това лично бие всеки един букет, който съм получавала в живота си, защото тази шишарка наистина беше странна…като мен.

Сутрин се будиш до него, а той – вече буден и те гледа влюбено. Виждаш лека усмивка как се появява на лицето му и знак за блаженство. И така в тази крайно мила картинка, той лекичко с щастие въздъхва и ти казва „Пръднах под юргана“, а ти не можеш да си намериш мястото от смях.

Такива са те нашите мъже, затова събрах истории на самодивски приятелки да ни разкажат какви мили жестове правят техните половинки за тях.



1. Самодивска посестрима - Плами 

Тъкмо сме се прибрали с бебето от болницата, то е сладко и добричко, баща му е горд като пуяк със сина си. Аз съм в хормонален бум, дисбаланс, etc. Вярвам, че съм най-лошата майка, нямам достатъчно мляко и няма да си възпитам добре детето и то ще стане сериен убиец или политик в България. Съответно рева. Сутрин. Обед. Вечер. Посред нощ докато детето доволно яде от "несъществуващото" ми мляко и качва килограми като прасенце преди Коледа.
Мъжът ми е умен. Не ми казва "Успокой се" или "Ядосваш се за глупости". Знае, че това няма да доведе до нищо добро за него. 😀 Става нощем с мен. Говори ми смешки. Разтрива ми гърба. Купува ми много сладолед и шоколад без да съм му казала. Купува ми всичко, за което е прочел сам в нета, че засилва "несъществуващата" ми кърма. Извежда ме на пазар за дрехи без да мрънка, докато майка ми се гушка с внучето. Оставя ме да изляза с мама докато той се гушка със сина си. Не се оплаква за това, че не готвя, не чистя, не пера и в апартамента все едно е паднала бомба. Казва само "Важното е да си спокойна".





2.  Самодивска приятелка  - Лара 


Всяка вечер моето момче разхожда кучето ни, защото навън е тъмно и страшно и аз съм “принцеса”, която трябва да си почива след работа. И това са ежедневни жестове. Това, че всеки пък носи покупките от магазина. Това, че мие чиниите след като аз сготвя. Или готви, когато не се чувствам добре. И ми взима шоколадово яйце всеки път, когато съм тъжна.








3. Самодивска приятелка - Лили 



Иван е мъжът, който ми носи цветя без повод. Той е най-близкият ми човек, който изпълва душата ми. Той е момчето, което преди години стисна зъби и предпочете да спи върху каменния под на (някаква църква беше, но не си спомням името ѝ) в Пловдив под звуците на разговорите ни, защото имах само една вечер с най-добрата ми приятелка, с която ни деляха градове и държави с години.








4.Самодивска приятелка - Сияна 

 Aлекс е най-прекрасният съпруг, за който може една жена да мечтае. И най-прекрасният баща. Беше с мен в най-прекрасния момент в живота ни - раждането на дъщеря ни.
Винаги взима участие в поддържането на къщата, като задълженията са разпределени по равно, но той поема по-трудните неща като изхвърлянето на тежкия чувал с боклук, носене на покупките от магазина и прочее; често мие чинии и пуска прахосмукачка и пералня. Често ме глези с шоколад и домашно приготвена пица (като днес <3). Обожавам и когато се занимава с малката през почивните си дни, за да мога аз да взема глътка въздух и да отделя малко време за себе си. Това са малки неща, които на много хора може и да не им правят впечатление, но за мен са много важни и мисля, че правят връзката ни пълноценна и балансирана.
Алекс не ми купува цветя, но понякога със или без повод ми бере малки букетчета от градинките, което е много по-яко! А най-милото е, че ме търпи докато пея! 




5.Самодивска колежка, насилствено станала приятелка - Вера

Зимата в студени и мрачни сутрини не ти се става от леглото, на мен изобщо хаха
Филип на няколко пъти ме изненада със "следи" по пода към нещо вкусно. Имам предвид, че беше налепил
стикери на пода с нарисувани стъпки, които водеха по завъртян начин (веднъж и през банята) в кухнята, където ми беше приготвил закуската,
при това наредена симпатично на масата







6. Самодивска съпруга на шефа, пак насила станала приятелка - Алекс 

Той ме открадна от Молдова! Първите три месеца от връзката ни си пишехме чрез Гуугъл, защото той не говореше румънски, а аз в последствие научих английски заради него. Всяка сутрин ми прави кафе и ме води на работа. Направи ми най-романтичното предложение за брак пред стотици хора. Понякога ми прави големи изненади, като тази да ми каже, че имаме среща с някой, който да се окаже художник, който да ме научи да рисувам, а това ми е голяма страст. Но по-важното е, че всеки ден ме пита как се чувствам и дали съм щастлива. 








7. Самодивска братовчедка - Галя. Tя ни е личен пример как първото ти гадже може да бъде бащата на двете ти деца, за което страшно много я обичаме. 


Дори и след 20годино заедно, една жена може да получи за подарък колие с надпис И+Г=ВНЛ












P.s. А самодивите ще добавят, че бащата на Галя гони мъжът ѝ преди години с пушка из Карнобат, но дори това не го отказа от нея :)




8. Самодивска майка! Накрая, защото най-много я обичаме нея!

Със сестра ти бяхте малки, а по онова време не се празнуваше Св. Валентин, така че всичко романтично се случваше около осми март. Вас ви пратихме при баба, а баща ви се беше подготвил с ягоди, сметана и шампанско и както може би се досещате вече, очакваше ме една наистина романтична нощ. Това, което едва ли очаквате е ,че ти и сестра ти се прибрахте по-рано от баба ви и най-нагло ми изядохте ягодите и сметана и изкарахме една “романтична” вечер по семйно. Няколко дена по-късно леля ти дойде на гости и с нея изпихме шампанското. Така неуспешно мина опитът на баща ти за романтична вечер, която помня вече 20 години.












Мъже, обичаме ви! Продължавайте да сте толкова прекрасни и да сте най-слънчевата част от нашия живот :) 

Самодива А.