вторник, 8 май 2018 г.

Никога ама НИКОГА не си пожелавайте интересна година



А.к.а. април е тъп месец и ще го задраскам от календара

Беше краят на месец март. Моя скромна (или не чак толкова скромна) милост реши да си пожелае (о, да, съвсем на връх рождения ми ден)*, една изключително интересна година.

*Добавям бележката с рождения ден, защото обикновено каквото си пожелая, то се случва. Разбира се, старая се желанията ми да са реални и постижими, а не нещо фантастично като например да срещна идеалния мъж, защото това е толкова възможно, колкото да яздя два еднорога едновременно и да направя задно салто на гърбовете им. И все пак мисля, че това с еднорозите е по-вероятно да се случи.

Та да продължаваме по същество. Пожелавам си аз интересна година и видиш ли, започна се. Само няколко дни, след изричането, че даже и помислянето на това така съкровено желание, то започна постепенно да се сбъдва, а месец по-късно вече можете да забележите как постепенно започвам да оплешивявам, защото си оскубах косата от интересни събития. 

Но нека започнем с представянето на събитията в хронологичен ред. Моята скромна, романтична особа, се разболя от любов. Представяш ли си!? Чак да не повярва човек, че в хуманоид с моя ръст изобщо може да се събере сърце, та камо ли това сърце да изпита емоция. Еми, невероятно ама ей на, взе та стана. Не само, че се случи, но дори и вдигнах температура, започнах да се потя, гадеше ми се, че и сърцебиене получих. Почувствах се като Флорентино Ариса от „Любов по време на холера“. То си беше същото, но без холерата.

Резултат: пий чай от мента за успокоение и още някакви зеленишки, че да ти дойде акъла в главата. 

Извод: Това – влюбването като в книгите – не е за мен. Нещо друго интересно искам.

Няколко седмици по-късно, открих новото си призвание – ще ставам нинджа и искам черен колан по карате. Оказа се, че на думи звучи доста по-лесно, но ентусиазмът за практикуване на бойното изкуство в мен така бе надделял, че не се сдържах и само няколко дни след първата ми тренировка, реших да демонстрирам уменията си на публично място. По-тъпо решение не съм взимала в живота си. Но защо!? Приклякам, засилвам се, отскачам, вдигам десен крак за ритник и, о Боже, усещам как ще падна. Вече залитам и виждам доближаващия се асфалт към лицето ми. Най-логичното нещо, което мога да направя, е да опъна ръце напред и да посрещна сблъсъка с нагорещената асфалтова повърхност с длани. Само че забравих, че съм жена и имам дамска чанта на рамото си. Опъвам ръце, чантата се залюлява, омотава се около лактите ми и посрещам асфалта (неизбежен факт) с челюст. Супер яко… Въх, бе Боже, ама то много кръв потече. Ама аз наистина ли имам толкова кръв!? Д**ба, пре*бах си дънките и любимите найкове. Дънките ще ги прежаля ама кецовете… 

Резултат: Сътресение на мозъка и няколко дни в болнични. 

Извод: Не ставам за нинджа. Кръв се пере най-лесно със студена вода и лимонов сок.

Вече съм в болнични. Главата ме боли зверски много, вие ми се свят и доктора ми забрани да пия алкохол. Каза още, когато реша да ям асфалт, да ида директно в спешното. Изобщо не ми беше смешно. Както и да е. 5 дни нямам какво да правя, казаха да си почивам. Добре. Първия ден поработих малко, довърших стари задачки, но наистина само толкова. Следващите няколко дни, ако трябва да бъда напълно честна, ми се губят. Помня, че в неделя или понеделник реших да сковавам пейка от палети. Като цяло, лесна работа. Сръчна съм, нямам проблеми със забиването на пирони и т.н. Все пак съм сглобявала секции сама, че и дограма съм обръщала. Избирам палетите, започвам да забивам пироните, а единия от тях не иска да влиза. Удрям по-силно, пак не ще. Засилвам се, замахвам и… право в палеца. Честно ли!? Наду се, посиня, абе страшна работа. Хвана ме срам да ида при личния лекар 2 пъти за 4 дни и реших да не ходя. Е, какво толкова, един пръст. Все ще мине. 

Резултат: Спукан палец. 

Извод: Когато сте в болнични, почивайте си.

Общо взето, месец април беше… толкова интересен, че вече си скубя косата, отпуснах се да псувам пред колегите (но за това някой друг път) и пропих отново. Какво като лекарят не дава. Все пак главата все още ме цепи жестоко, раната на брадичката ми отказва да зарасне, а палецът на лявата ми ръка е почти неизползваем… Не че нямаше добри моменти, имаше. Само че внимавайте какво си пожелавате. Пожелах си интересна година, минал е само един месец, а вече искам да скоча през терасата. 

Мисля да започна да ходя на йога, че да се успокоя. Вървя към залата леко подсинена, поклащаща се и проскубана като мъжки котарак след тежка нощна схватка. Тук-там има козина само и с раздрано ухо. Влизам в залата и опъвам мата на земята. Гледам жените около мен, мятат тези крака все едно са ластици. Чудя се: „Дали ще си тръгна жива от тук с този късмет?“

Разказът е плод на въображението на Самодива С. и приликата с действителни лица и събития е напълно случайна.

Няма коментари:

Публикуване на коментар