понеделник, 23 юли 2018 г.

Носталгия по морето


Наскоро ме питаха, какво ни е на нас морските хора, че ни е трудно да се задържим дълго далеч от морето. Преместим ли се, сякаш майка, баща, дом и душа сме си оставили в тази вода. Е, че как няма. Знаете ли колко е трудно цял живот да не виждаш граница. Излъгах – виждаш я, то и морето е граница, но ако в един обикновен град ти слагат табела „Тук твоят дом свърши“, то заставайки на брега виждаш „Тук има пътешествия безброй. Отвъд мен има нови, непознати за теб светове“. Цял живот щом ми станеше тъжно, отивах на брега на морето и се взирах и ми харесваше, че няма край.

Където и да ида после, все търся най-високата точка на града, търся своята безкрайност, но… я няма. Ето го там, краят се вижда всеки път и това натежава бавно. Минават дни, месец, два, недай си Боже три и започва да ти става тясно. Как би нарекъл страхът да живееш без море наблизо? Усещаш границите, поставени от всички страни и просто няма къде да избягаш. Хващаш влака, слизаш и бързо тичаш към плажа. Сядаш и ето го пак – твоя дом е там и те чака. Спорно е кой на кого липсваше повече.

Потапяш краката си в пясъка и усещаш всяка една песъчинка как минава между пръстите ти. Тръпки те побиват от глезен до уши и се усмихваш. Цял живот на морето и тя кожата ти не само е свикнала, тя изисква да докосва пясък, за да може да остане цяла и да не се разпадне като изсъхнала роза – да стане на прах и само хубав спомен от красотата, която е имала. 

Нали знаете как устните ви леко потреперват щом видят любимия? Трябва да ги стиснете здраво, за да не се впият нахално в неговите? Така е с морските хора – впиваме устни в соленото море, облизваме се леко (а даже и със затворени очи) и усещаме прилива на любов. Взаимната. То това море бушува и се радва да те види. Ти крачиш към него, а то сякаш те прегръща с вълните си и те придърпва по-близо към себе си. А опиташ ли се да излезеш от него, то с мъка блъска този  бряг и те взима обратно при себе си. Праща ти десетки малки рибки, за да привлече вниманието ти. Красиви мидички и малки рапанчета, за да си ги направиш на гердан и да ти напомнят за него.

Понякога щом започне да вали, си показвам ръката, за да се намокри. Представям си, че това са капки от морето, които са дошли да ме видят как съм. Да ме поздравят и да ми кажат, че може би е време да се прибера отново.

Как да не ти липсва морето, питам аз. Как да не живееш близо до него? Как да бъдеш цял, щом то е на стотици километри от теб? Няма… и така остава само мечтата, че някога пак ще се съберете.

Самодива А. 

P.s. Снимките са направени от Самодива А. в родния ѝ град Варна. На главната снимка можете да видите как Самодива С. шепне тайни на морето. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар