вторник, 16 април 2019 г.

Очите ми спокойно, а ризата ми - усмирителна… в КАТ


"Да пия чай или да се обеся” беше мотото на миналия месец


От колко време не съм писала!? Има-няма от нова година, което както и да го гледаме, са си едни четири месеца. И тъкмо си казвате: “Айде, тея се разкараха, вече няма да ме занимават с глупости.” ииииии ето ни пак! Така де, все още не съм станала биполярна, но мога да гарантирам, че Самодива А. също е наоколо.

През последите няколко месеца, ако си мислеше, че не спамим със забавни истории, защото нищо не се е случило, то бе точно обратното. Имаме да разказваме доста и започваме сега, а ще приключим - след няколко месеца!? 

А какво се случи през това време? Виж по-долу...

Нека се върнем на темата. Моля милост, Самодива С., най-накрая взе шофьорска книжка, че и с кола се сдоби.Тези абсурдни събития ще ги разкажа някой друг път, а сега ще се фокусирам върху една от любимите ми истории през месец март. И това не е пътуването до Щатите, а как успях да крещя на 5-ма униформени полицаи, които вместо да ме задържат, арестуват и прочее мерки, които се вземат спрямо агресивно граждани, тръгнаха да ме успокояват, донесоха ми кафе и ми предложиха да ме закарат до вкъщи. И ето как се стигна до този момент…
През февруари се сдобих с кола и си взех шофьорските изпити. Резултатите от тези събития бяха половинчати, колкото цялата ми личност. Изпити - взети, книжка  няма. Кола има - регистрационни номера няма. Сиреч, абе тръгнала съм да правя нещо, но идея си нямам какво. Но по-важното е, че го искам ЗА ВЧЕРА. Как да е, след известно време паника и напрежение, което се изсипа срещу най-близките ми от типа: “АМА КАК ТАКА НЯМА ДА СЕ СЛУЧИ НЕЩО, КОЕТО ДОРИ НЕ СМЕ ПЛАНИРАЛИ?” или “Искам това сега. Оф, не, нека е утре.”, а на следващия ден се случва: “АМА АЗ ГО ИСКАХ ВЧЕРА! НИКОЙ НЕ МЕ ОБИЧА”, нещата бавно и славно взеха да се случват. (Благодаря, мамо!)

Откарах колата в КАТ, загасих я веднъж на паркинга, хвърлих ключовете по чичко на средна възраст, 2 пъти отключих чужда кола и се качих в нея, мъчейки се да залепя стикерчето за гражданската от ГРЕШНАТА страна. (Ама тя наистина беше до сущ като моята…) Два пъти попитах девойката на гишето за застраховки: “А стикерче за винетката няма ли да ми дадете?” След като ми каза НЕ, настоях с: “Ама аз така искам да си лепкам неща по стъклото…” И дори това не е най-абсурдното. За да си представите пълната ситуация, ще обясня хронологично натрупалото се напрежение от предните седмици.

Ето какво се случи преди това:
  • Взимам си изпитите по теория и кормуване в Пловдив;
  • Средата на февруари сменям града, в който живея, респективно и работата;
  • Оказа се, че сменям изцяло сферата на дейност;
  • Седмица по-късно си купувам кола. В Пловдив… (Вече живея в София);
  • Вече е първата седмица на март. Излизам в двуседмичен отпуск (щото много съм се изморила, нали…), всъщност причината е, че сестра ми се омъжва в Тексас, тръгвам за сватбата;
  • Връщам се на 12-ти март;
  • На 13-ти март отивам в БЧК да изкарам курса за първа помощ (в Пазарджик, от там съм родом);
  • Всичко върви по план. Събрала съм всичко документи, медицински, курсове и каквото е необходимо и се случва следното…

Отивам на гишето в КАТ Пазарджик на 14-ти толкова щастлива, че дори 3-часовата опашка не може да ме уплаши. Взимам кафе на жената пред мен, говоря си с момчето по-назад в опашката, защото се притеснява за предстоящите матури. Слънцето грее, птичките пеят, дори жените на касите се усмихват. И, о, Боже, моя ред дойде.

Усмихвам се, питам дамата как е, а тя ми взима документите, започва да се смее и казва: “Ах, каква изненада!” Изненадвам се и аз - чак пък толкова да съм усмихната, че да и оправя настроението - едва ли. И какво се оказва, мислите? След месец и половина лутане и вайкане, най-накрая съм на опашката и констатираме, че личният ми лекар е объркал медицинското и трябва да си извадя ново. 

Излизам навън, звъня му на тоз люшпер все още спокойна, защото все пак е четвъртък и винаги си оставям по 1 ден в аванс ако нещо се обърка, т.е. все на следващия ден ще станат нещата. А той ми обяснява, че няма да работи и да се върна след седмица.

И тук всичко избухна наведнъж.. Новата работа и новия град, който определено не може да ме спечели. Ужасен полет, в който самолета ни започна да пада, напрежението покрай ремонта на колата, защото се оказа, че тропа животното, а портфейлът ми не е бездънна яма. Бързането за всичко… Срам ме е да искам още 1 почивен ден, а тоз мурук ми казва, че не може да ми издаде ново медицинско още седмица.. И да, избухнах… ГЛАДНА И НЕ ПИЛА КАФЕ!

Както слънцето печеше и птичките пееха, изведнъж небето притъмня, спуснаха се тъмносиви дъждовни облаци, птичките станаха гарвани, а аз седнах по средата на тротоара в КАТ и ревнах. Ама както си трябва - ред сълзи, ред сополи, размазана спирала, говоря си сама, псувам и хлипам. По едно време катаджиите започват да ме наобикалят един по един, плахо и на безопасно разстояние. Гледам ги - страх ги е. И трябва! 

Единият младеж (честно, младеж беше, дори нямаше коремче), направи грешката да ме пита какво ми е… Ревнах още повече и всичко си казах. Е, ти може сам/а да се прецака да четеш това, но онези хора със сигурност не им се занимаваше, но нямаха смелост да ме прекъснат. В резултат на това ми предложиха шоколад и кафе, цигара, вода и дори да ме закарат до вкъщи. И ей тука вече… “До вкъщи? АМА ВИЕ ЛУДИ ЛИ СТЕ? С ПАТРУЛКАТА? Остана само да си мислят, че съм престъпник и сте ме арестували… Как не ви е срам?!” 

И в този момент видях в очите им - идея си нямаха какво им се случва и осъзнаха, че обожават съпругите си! Защото (съпругите) не са тотално куку и не реват в КАТ, нали, но това няма значение.

И само секунда по-късно, скочих от тротоара, избърсах си размазана спирала и им казах само едно: “Да ме закарате, не, но едно такси няма ли да ми извикате поне?” И така… искаха да ми сложат усмирителна риза, но избягах бързо.

Ако се чудите как приключи тази история? Личния ми лекар ми издаде ново медицинско на същия ден (не ставало, а!?). На следващия си подадох документите за шофьорска книжка и вече спокойно можете да стимулирате развититето на летателна техника в ежедневието, защото, както каза баща ми: “не само приличаш на пазарджишки джигит, ами направо си”. 

Така че… спасявайте се кой както може :))


Самодива С.







Няма коментари:

Публикуване на коментар