четвъртък, 9 май 2019 г.

На мен чадър не ми трябва!


Много искам да ви кажа, че съм отговорна към себе си, концентрирана и предвидлива, но…не съм. Вярвам на сайтове за прогнози все едно са ми родна майчица и са ме кърмили до 4-годишна възраст, гледали са ме, обичали са ме и никога не биха ме излъгали. И така, един от тези сайтове днес ми вика „Анче, времето ще е супер. Малко облачно, ама всичко ще е точно. Слагай тоз бял панталон и отивай на работа“. И аз какво да правя, нали съм добра душа – слушам и изпълнявам. До всички, които не ме познават, аз бели панталони НЕ НОСЯ НИКОГА.

Освен в дъждовни дни явно.

Та, излизам аз от нас, с бодра крачка и бели маратонки…да, те също. Вървя към метростанцията в Надежда, щото метрото към центъра е единствената ми надежда в тоз‘ квартал. Виждам някъде в горен ляв ъгъл има малко слънце, всичко останало черни и буреносни облаци. „Аре ма, Аньо, к‘во се прайш. Няма да вали. Сайтът така ти каза!!!“, казвам си аз и продължавам напред. Следва ежедневния гъч в метрото, няколко неловки докосвания, къде от моя страна, къде от чужда, от някои ме е срам, за други не искам да говоря изобщо. Аз до работа само с метро не мога да стигне и трябва да прикачвам два транспорта и да вървя общо 15 минути, та си излизам от метростанцията и О, БОЖЕ МОЙ, защо вали толкова много? Ама аз съм с боядисана червена коса и бели дрехи. Нищо, важното е, че поне имам супер тънък шал, който не върши никаква работа и мога да се омотая с него. Нали? Та, седя си на спирката, на която реално спирка няма, под едно дърво, хлипам като мокро коте и се моля автобусът ми да дойде по-бързо.

 - Искаш ли да дойдеш под чадъра? 

 И така хора, едно нежно момиче с тъмен чадър на цветя ме приюти при себе си, защото просто има прекрасни хора на този свят и трябва да говорим за тях! ТИ, СЛЪНЦЕ ТАКОВА, БЛАГОДАРЯ ТИ! Дано Кармата ти донесе много щастие, вино и по-малко дъждовни дни. И дано някой е видял какво направи, за да го вдъхновиш и да предаваме напред хубавите дела.

Пътувам си аз в автобуса и размишлявам над живота, над добротата. Виждам едно детенце, което явно майка му го води на детска градина и то изглежда малко отчаяно като мен, та почвам да му се плезя. Аз на него, то на мен и така си се позабавлявахме двете за няколко спирки. Виждам, че навън вали като из ведро и започвам молитви към всички възможни богове и обещавам, че ако спре да вали поне за малко ВЕДНАГА ще си купя чадър. Спря, бе. СПРЯ! Стъпвам аз на земята и като с копче сякаш някой спря пороя и познайте какво. Вярвам си на късмета, обичам го ама толкова бързо до магазин не бях тичала. И така, важното от цялата история е, че си купих най-яркия чадър, за да съм сигурна, че ще ми избожда очите и никога няма да го забравя, защото този късмет, който имах днес, се съмнявам, че е възможно да се повтори отново.

 Аньо, чадър ти трябва! 

 Самодива А.

Няма коментари:

Публикуване на коментар