Covid-НЕ ми казвайте как да се чувствам

Нямам намерение да ви обяснявам какво се случва в последния един месец, тъй като всички сме си затворени у нас и имаме достатъчно време да преосмисляме създалата се ситуация. Няма да говорим за конспирации, за Генерала и за всичко, което се върти като теми цели 4 седмици, защото на мен ми писна, а предполагам и на вас. Знаете ли от какво още ми писна?

Благодарствеността, че можем да бъдем Home office.


Така, нека се разберем едно нещо – това сега НЕ Е Home Office. Това е кризисна ситуация в целия свят, която изисква да се барикадираш и да работиш от вкъщи. Home Office аз си взимам, когато е лято и искам след работа да си пека дупето на морето, та се прибирам до Варна. Работя си по бански от терасата и после със същия бански отивам до морето. Сутринта мога да се разходя в Морската градина, мога да отида до магазина без да приличам на извънземно. Мога да ида до Averi Beers и да се натикам в това малко пространство, пълно с прекрасни бири и хора, за да ми напълнят два литра крафт бира и да си я изпием с дружките на буретата отпред. ТОВА е Home Office. Нека следващите думи не се разберат погрешно. Обичам си фирмата, в която работя, че позволява бюрото ми да е на един метър от хладилника, проблемът ми не е с това. Проблемът ми е с всички хора, които ти навират в лицето колко трябва да си БЛАГОДАРЕН. Същите тези, съм убедена, че не знаят какво е за някой като мен да няма правото да излезе. Да се чувстваш затворен, макар и наличието на три стаи, в които можеш да съществуваш и тераса (колкото и да е малка, си е тераса). Единственото нещо, което спасява психиката ми в момента е, че семейството на сестра ми ме приютиха, защото във всеки друг вариант щях да съм изпочупила всичко в нервни изблици, ЗАЩОТО Е ТРУДНО да си затворен. Не съм Home Office. Затворена съм у нас и имам шанса да работя и наистина съм благодарна, че мога да си изкарвам прехраната, но бога ми, това не ми успокоява менталното състояние, което има склонността да бъде лабилно в такива моменти. Буквално се пренатоварвам със задачи, за да нямам времето да мисля, че ми е забранено да ида в парка за една разходка, а за протокола – преди да въведат кризисното положение се прибирах пеша от работа, което е малко над час и половина вървене.

Хората, които имат време само за социалните си мрежи


АМА ОУ, всички вие, които приемате това положение като ваканция, трябва да ви се спрат социалките, защото сте досадни. „Добре, че се появи пандемия, за да си взема ден почивка“ и снимка по бански от терасата – ами, Гинче, аз не си почивам и да ти видя тъпия статус на 14-ия ми активен час за деня е малко досадно (и под активен да се приема, че или работя, или уча). От една страна работя двойно, защото някой много си мечтаеше за кола, от друга, защото генът от майка ми влезе в protective mode и има нужда да заделя възможно най-много пари. Беше забавно първата седмица да гледам, че си бичите айляка, беше ок втората седмица, на третата при мен заваля сняг и бях крайно раздразнена, така че ме ядосвахте и то така си остана, знам ли. Отново – в кризисна ситуация сме, не сме на Бахамите, спрете да се държите сякаш сме. Същите тези социални паразити вкарват една вина у хора като мен: „Ако не си научил японски, докато си си у дома, значи нищо не си свършил“, „Трябва да оползотворявате времето си и да усвоите нов талант“, „Сега може да направите перфектното тяло за лятото“ – значи, конкретно за последното искам да ви кажа, че давя мъката си във въглехидрати и лятото може просто да ме върнете обратно в морето, да си плувам като щастлив и красив тюлен. Също така, не, не научих нов език, не се научих да рисувам – абе, според вашата теория съм си пропиляла месеца и това искренно ме кара да се чувствам малко странно, защото ви гледам, че вие го правите и ме съдите, че аз не мога. Тъпо е. Спрете. Аз съм от хората, които ще жегнат за 5 минути, после ще си спомнят що за невероятна личност са и ще им мине, но не всички са така. Не стига, че си затворен, не стига, че не знаеш кога ще можеш да излезеш, не стига, че не знаеш дали ще имаш работа, дали ще имаш пари за наема, за сметките, за храна, за това да се прибереш да видиш майка си, АМИ НА ВСИЧКОТО ОТГОРЕ някаква кифла в Инстаграм ти казва, че не струваш, защото не си се научил да си седиш на главата в последните 4 седмици. Питам ви, това нормално ли е според вас? Според мен не. Ок е да има по-активни хора, такива, на които не им пука и успяват някак си да изолират всичко негативно – правете го, бъдете щастливи, но спрете да съдите хората, които не го могат. Опитайте се да вложите цялата тази енергия в това да мотивирате смотаните, средно депресирани души като мен, вместо да ни сочите с пръст.


Аз ще се оправя в момента, в който ми позволят да изляза на разходка в парка, да се прибера до Варна и да отида до Пловдив, за да отпразнуваме рождения ден на Самодива С. най-накрая. До тогава единственото нещо, което ще ме крепи е Виктор (на 4,5г.), който тренира с мен и подобрява темпото си на jumping jacks с всеки следващ ден. Невероятните гозби и супер тъпото чувство за хумор на сестра ми (също така успява да поддържа адреналина ми, защото обича да ме poke-ва ненужно силно в ребрата) и Митко, който някак си успява да ме разсмее само с поглед. Разговорите по телефони с приятелки и споделеното гледане на stand-up comedy. Дръжте се за семействата си хора, защото в труден момент само те са до вас.

Самодива А.

Write a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *