Survivor – интервюта за работа

Човек и добре да живее, се оказва на интервю за работа. Цялата тази ситуация сама по себе си винаги ми се е струвала адски забавна. От една страна имаме безработник, който е готов да каже всичко, за да получи приемлива заплата, а от друга страна имаме някой, който е готов да замълчи за всичко, за да не уплаши отсрещния и да си попълни кадрите. Ми, хубаво де, то цялото това не прилича на интервю, а на надлъгване. По редица стечения на обстоятелствата съм била и от двете страни, но днес мисля да ви занимавам само с тази, където аз (тъжно) си търся работа и се надявам всячески да намеря не само хубава заплата, пълни осигуровки, ам‘ чи даже и отговорни, емоционално интелигентни и адекватни работодатели (в случай, че не ви се чете до края – намерих ги!). Разбира се, идеята ми не е толкова да се подигравам на отсрещната страна (освен на тези с биткойните), колкото се надявам някое 18-годишно девойче да чете този текст и да му вдъхна малко самоувереност! ТИ МОЖЕШ, СЛЪНЦЕ!

И така де, откакто ходя по интервюта за работа, което вече надвишава десет години, забелязвам едно развитие в себе си и отговорите, които давам…и нервните кризи, които получавам преди разговор. Имах успех с първите ми работни места и това, че ги откривах чрез познати – това веднага изключваше момента с потните ръце и заекването. Така дойде онзи хубав, слънчев и летен ден, в който отидох на първото си сериозно интервю за работа. Толкова беше важно да започна на това място, че бях готова да кажа ВСИЧКО, само и само, за да ме харесат и да ми дадат позицията. От всичките им изисквания отговарях само на едно – силно мотивирана. Нито имах образованието, нито имах опита, но наистина бях СИЛНО мотивирана да се изнеса от ужасното място, на което живеех и да отворя нова страница в живота си. Божичко, толкова много исках това, че реших, че да прочета всичко за фирмата не е достатъчно – аз трябва да изнамеря бъдещите ми шефове и колеги из социалните мрежи и да прочета всичко възможно за тях. Така и по време на самото интервю се стигна до един момент, в който ми зададоха въпроса „Как се справяш с research-а?“. Е, как…бях репортер две години преди това, можех да намеря информация преди самата тя да се е създала, но това не звучеше достатъчно сериозно. Погледнах бъдещата ми мениджърка, погледнах и нейния шеф…погледнах пак нея и я попитах защо не е публикувала в блога си в последните години. Да, искам да кажа, че бях намерила студентския ѝ блог, който беше пълен с чудесни текстове, но някак си личеше, че щом корпоративният свят я е завъртял е спряла да пише. Погледът ѝ може да се опише като смесица от изненада, майчина гордост и лека уплаха на човек, който стои пред психопат. Е, явно не съм изглеждала достатъчно луда, защото все пак ме наеха.

Каква е поуката? Дори да знаете, че не сте перфектният кандидат за дадена позиция, ако вярвате, че след няколко месеца можете да бъдете перфектния служител, то все пак опитайте!


Минаваха години, а аз се развивах със скоростта на костенурка, която пълзи на заден ход и реших, че така не бива – да пропилявам тази младост в спокойствие и зона на комфорт, така че се мобилизирах и в следващата година и половина почти успях да си съсипя нервната система, сякаш нарочно, и да се сдобия с първите си бели коси, но както и да го мисля, това е тема на друг пост. От Пловдив реших да се преместя в София и тръгнаха мъките с интервютата. Бога ми, това беше нечовешко преживяване. Мога да обобщя типовете интервюиращи по няколко начина:

  1. Лелята, която говори много повече за това как трябва да си облечен на работа, а не за това какво ще работиш всъщност. Аз лично се обличам нормално – нито нося официални дрехи, нито приличам на клошар (т.е. на себе си на 16), та…абе, нормално. Искам, докато си блъскам главата в бюрото да ми е удобно, не и краката да ми стягат в някакви токове, та тогава просто им казах, че няма да ни се случи магията помежду и си тръгнах.
  2. Лъжливите. Виждам обява за фирма, която се занимава с криптовалути и си казвам – ЕТО, ТОВА Е ИЗЛИЗАНЕ ОТ ЗОНАТА НА КОМФОРТ. До оня ден продавах часовници у Фейсбука, а утре мога да рекламирам…. ‘ба ли му майката, не разбирам нищо от криптовалути, но звучеше като чудесно предизвикателство и успя да запали малкото огънче в мен. Отидох аз в уречения час, седнахме с младия господин в най-малкия офис, който съм виждала в живота си и той извади една кутийка с бижу. Не знам дали знаете, но една жена като види мъж да ѝ подава такива неща, веднага почва да трепери и да се вълнува – мисля, че е бъг в автоматизацията ни, защото явно работи и с непознатите. Та, изкарва той едно медальонче – верижка с едно ангелско крило и ми вика „Ето това трябва да продаваме“. Добре де, аз наистина нищичко не разбирам от крипто-нещото-си-там, ама съм убедена, че не изглежда по този начин. Тогава той ми обясни мило, че всъщност обявата не е точно истинска – те наистина били фирмата, която е описана, но искали странично да продават тази верижка като амулет, който да те пази при страх от летене. Никога не съм осъзнавала колко сила имам в себе си до момента, в който успях да не се изхиля от сърце и душа.
  3. Съмнителните. Попадам на интервю – харесваме се, уговаряме си второ такова, но по скайп. Сядам аз на лаптопа и чакам. Чакам ли, чакам – минават 15 минути и звъня на девойката. „Да, шефът ни закъснява малко, почакайте още десетина минутки и ще ви звъннем“. Почаках час, през който звънях няколко пъти, но те така и не вдигнаха телефона повече. Въпросът ми тук е – кому беше нужно цялото това упражнение?


Поуката? Слушайте вътрешния си глас и бягайте навреме от толкова съмнителни места.


Това лято пак се озовах на интервю за работа (ама и аз как го разказвам, сякаш съм срещнала познат на улицата без да искам). Както ви казах по-горе, доста дълго време търсех перфектното работно място, така че повечето ми познати до скоро знаеха, че всеки път щом ме видят, аз имам нова работа. Това имаше своята хубава страна – всеки път като ходех на фризьор, можех да разказвам за нещо ново (и вие усещате колко депресиращо извинение е това, нали?). Почва интервюто и както никога започнахме с това дали аз имам някакви въпроси и знаете ли какво? От онова първо интервю, за което ви разказах бяха минали 4 години и вече не само бях добра в research-а – аз бях БОГ! Попитах ги защо в последните две години няма нито един човек, който е бил на позицията, за която кандидатствам повече от три месеца. Така, носталгично, видях пак онзи поглед – лека гордост, смесена със страха на това, че осъзнаваш, че говориш с някой леко луд. И тук знам, че някои от вас ще си помислят, че нещо не е наред с мен и никой не би ме наел с подобно отношение на първо интервю, но хора – това са важни въпроси. Все пак аз си търся местенцето, на което бих могла да се пенсионирам, нали така? Защо да не потърся всички позиции, които са заемани във фирмата и да прегледам какво ме очаква навреме? Не се оправдавам, давам ви яснота как да не си губите времето и това е поуката ви от тази история – винаги проверявайте какво се случва на заден план и проследете текучеството кадри във вашия отдел.

И тъй като днес съм в ролята на любимата ви леля, която винаги е с чаша вино, независимо от часа и носи поучителни истории – вярвайте в себе си, не се примирявайте с по-малко, отколкото заслужавате и недейте да лъжете, защото колкото и да искате да го скриете, рано или късно работодателят ви ще разбере, че не сте с всичкия си. Ето, на последното ми интервю за работа много ясно показах всичките си негативни, позитивни и луди страни и вярвам, че открих своето местенце.


Самодива А.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *