Показват се публикациите с етикет Нещата от живота. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Нещата от живота. Показване на всички публикации

понеделник, 27 май 2019 г.

Защо бягам от проблемите си…буквално


Сега си мислите, че това ще е поредната статия, в която ще видите оплакване от живота, ясни признаци на безотговорност и едно типично женско МРЪН. Ами, не, ще се постарая това да бъде вдъхновяващо, поне малко, и да ви даде съвет, който гарантирам ще помогне за трудните моменти в живота.

Преди години, когато животът на баща ми беше към края си се ядосвах много. АМА МНОГО. Не можете да си представите агресията, която едно 16-годишно момиче може да таи в себе си. Толкова негативни емоции се напластяваха в мен, че по едно време просто изпитах нуждата да избягам. Буквално. Взех си маратонките, скъсан клин и тичах по плажа. Хем красиво, хем успокояващо, хем и препотяващо. Не знам по колко тичах, тогава не ги броях на калории, на време или на разстояние, а само на „Не мога повече“. Сядах си на плажа, изтощена, палех по една цигара (знам, знам, ама поне вече съм в клуб „Отказал цигарите“) и си гледах изгрева. Имаше нещо доста релаксиращо в болката в краката, мускулната треска на цялото тяло и това, че някак си докато тичах, мислех по-трезво. Нямаше го напрежението, нямаше я агресията и можех просто да осъзная, че понякога се случват такива неща в живота.

Така дойде и университетът. Първи курс. Аз сама в нов град. Нямах много приятели, защото още бях смотана и мълчалива (сега съм само смотана) и познайте къде намирах утеха от леката си депресия и самота. В парка до нас. Явнo ми е било доста зле, защото само два месеца след това, когато съучениците ми от гимназията ми ме видяха, не успяха да ме познаят. Тогава осъзнах, че освен лекарство, тичането може да е и много добър метод за отслабване! 


Минаха се още малко години – скъсахме с гаджето. Ей тук и спрях цигарите. Осъзнах, че така не мога повече – дебела, пушеща, с леки поблеми с алкохола и просто излязох да тичам. В 5 сутринта, нали, защото ме беше срам някой да не ме види. Успях да направя километър за 20 минути (за тези, които не могат да се ориентират, това е почти само ходене и то бавно). И така всяка сутрин в снега. Нямах обувки за тичане, затова си носех скъсаните маратонки, което трябва да ви обясни и как ми бяха краката. Мина се, не мина време, викам си че така не може повече – ЩЕ ТИЧАМ ПРЕЗ ДЕНЯ! Отидох аз на гребната в Пловдив – дебела като кит, навлечена с безбожно много дрехи, защото е кучи студ и навсякъде има сняг. Представете си преспички и само една тънка пътечка, по която можех да тичам. Сред хората, които ме гледаха, а тогава и мислех, че ме джъджват. Направих 10 км за над два часа (повече ходене, по-малко тичане) и бях потресена от себе си. КОЛКО МНОГО МОГА! И осъзнах, че ако не спра, то някой ден ще мога да ги тичам спокойно.

Една колежка дочу, че ходя да тичам (Бина, обичам те). Хванахме се двете + сина ѝ + кучето и си ходехме на Гребна заедно. Беше вместо да излезеш на кафе с приятелка, ходите да тичате. Така бавно и плавно започнах да влизам във форма. Вече минавах километър без да спра. Два.Три…ПЕТ! Божичко! Успя да ме убеди да се запиша на полумаратон. Така аз и моето все още голямо туловище изтичахме 21 км и даже бяхме в контролното време! Казах си „Анче, щом можеш това, можеш всичко!“. 

Започнах да се записвам на състезания с по-кратки разстояния, например 10 км. Онези над два часа се бяха стопили до час. А когато бях много, много ядосана и до 50 минути, но някак си не обичах да го правя това. Отново без да спирам нито веднъж.

Тичането беше станало начин на живот някак си. Всеки път, когато имах проблем – излизах
 да тичам. Скарам се с гаджето – тичам. С майчето се сдърпаме нещо – тичам. Работата ме изнервя – тичам. Абсолютно щастлива съм – тичам :) Колкото повече състезания посещавам, толкова повече осъзнавах, че няма лош или сърдит човек, който да тича и аз много исках да бъда като тях. Исках да съм усмихната като тях, исках да съм добра като тях исках да съм сърдечна и подкрепяща като тях. И ставах такава с всеки един изтичан километър. С всяка една капка пот си тръгваха и проблемите, те буквално се стапяха и всеки следващ ми изглеждаше по-нищожен, по-маловажен и нещо, което не заслужава моето ядосване. 


Аз мога да изтичам ЦЕЛИ 21 км. наведнъж без да спирам, такова малко нещо ли би ме изнервило? – това се питам всеки път, след като минах полумаратона. И нещата започнаха да се случват по-лесно, по-плавно, по-меко. Вероятно, защото аз самата станах по-балансирана и щастлива.


Това със сигурност няма да е последната статия, в която ще ви пиша за тичането и хората, които срещам. Ще ми се да отделя специално внимание на всички трасета, които минавам, всички малки пътеки, които виждам и всичко онова, от което аз имах нужда преди години да ми покажат и на късмет попаднах на хора, които ми помогнаха. Няма нищо срамно в това да бягаш от проблемите си, стига да приемате този израз буквално : )

Самодива А.