Показват се публикациите с етикет Приключения. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Приключения. Показване на всички публикации

петък, 9 ноември 2018 г.

Наръчник за оцеляване в домашни условия

ноември 09, 2018 0


Или когато хитът на Дестенис Чайлд придобива съвсем нов смисъл за вас

Ако си мислите, че някакво си тъпо реалити, на което трябва да оцелееш на самотен остров без покрив над главата си и храна, е страшно, готова съм да се обзаложа, че никога ама НИКОГА не си живял с капризна жена под един покрив. Или с нечие мамино синче. Това е незаменим урок по издръжливост, гъвкавост, търпение, понякога сръчност и какво ли още не.
Без значение от пола, сигурна съм, че и на двете страни им е изключително трудно да се напаснат един към друг, щом се вземе заветното решение тип „Ще живеем заедно!“. И тъй като съм специфичен темерут, късала нервите на не един и двама души (имам предвид съквартиранти и т.н.), няма как да не споделя житейския си опит по темата. (Това не е вярно. Чувствам се виновна пред себе си, че от много дълго време не съм писала в блога и Самодива А. ще ме убие.)

И ей ги на, житейските ми „мъдрости“:

1.       Пространството се разпределя на равни части. Разбира се, когато живееш с гаджето, равни части означава около 70 на 30 в полза на женската половинка. И тука се започват обясненията „Ама те обувките ми къде да стоят? Е виж колко рокли имам, няма къде да ги прибера. Е не мога да си събера всички гримове в един шкаф, ти луд ли си?!“
Ето го и решението: Тя не готви, нали? В такъв случай да си оползотворява пространството в кухнята и да си прибере неща във фурната. И без друго тази готварска печка стои там само за украса.

сряда, 3 октомври 2018 г.

Неща, които да не правим на сватбата на шефа

октомври 03, 2018 0

ПЕШО СЕ ОЖЕНИ! ГОРЧИВО! ОЩЕ ВИНО, МОЛЯ! *хълцук*

Казват, че човек и добре да живее – се жени, но така като гледам булката на шефа ми, то хубавият му живот тепърва започва (Пешо, ще ми дадеш бонус този месец, нали?).  Всички знаем за писаните и неписани правила по сватбите – да не идеш с бяла рокля, да не привличаш вниманието към себе си, да не ядеш от тортата тайно в кухнята преди да са я изнесли и куп други подобни. НО когато младоженецът е шефът ти – е, тогава правилата малко се променят. Приемаме, че сме по-различни от средностатистическия човек и си харесваме работата и живота. Искаме да ги запазим такива, но също така много обичаме вино. Тези два факта могат да се саморазрушат на сватбата на шефа ви, затова трябва да внимавате много. Специално за вас подбрахме ОСНОВНИТЕ точки, които трябва да следвате по време на венчавката на човека, който ви дава заплатата и поради някаква (понякога странна) причина, продължава да го прави.

1. Не се напивай.

Да, точно така. Не прави Блъди мери коктейли на бабината братовчедка на младоженеца, не предлагай да пиете шотове текили от пъпа на шаферката и АБСОЛЮТНО не залитай с бутилка червено вино около булката. Знаем, че пияното ти алтер его е различно от теб самата, но също така не е учтиво да изкрещиш в средата на дансинга „ХАЙДЕ ВСИЧКИ ЗА ДЮНЕРИ!“, а за още по-пълно изживяване, може да добавиш „С ПАРИТЕ, КОИТО ТОЙ МИ ДАВА!“ и да посочиш, залитайки шефа си. Остави пиянския си глад в миналото.

2. Не се натискай с братовчедите.

Същото това пияно алтер его е доста превъзбудено (или агресиращо, но заради повода си миличка). Виждаш го тоз братовчед как те гледа, и какво от това, че не беше толкова хубав преди церемонията – та ти си емоционална! Имаш нужда от подкрепа, от обич, от един голям…шот текила. За да не се случват неловки моменти, които сме виждали по сериалите, а именно двама правят секс, а цялата тайфа ги слуша – запази хормоните си за у вас. Също така – това е шефът ти, за него е важно да знае, че си комуникативна и отдадена в работата си и с клиентите, не с роднините му.

3. Не говори за бившите гаджета (и изобщо не повдигай темата).

Ти тотално отказваш да слушаш първа точка, затова сядаш при мъжката компания на младоженеца и се почваш: „И КВО? Т‘ва ли ви е любимото гадже или сте харесвали някоя друга повече?“ *хълцук* Първо – не правиш добро впечатление, пияничке. Второ -  най-накрая е станало заветното чудо на брака, необходимо ли е да го разваляш? Трето – ако си необвързана, тотално губиш шанса си да се случи точка втора, а ти не искаш това, нали? Точно както са те учили на работа – приоритизирай правилно!

4. Без изтъркани лафчета.

 „Ето от къде младоженецът е взел красотата си“, обръщайки се мъртво пияна към колоната в бара, защото ти продължаваш да не следваш първа точка. После отиваш при бащата на булката и смело заявяваш „А ЕТО ОТКЪДЕ ТЯ Е ВЗЕЛА МУСТАКА СИ!“. Разбира се, на теб това ти навява спомени за собствения ти мустак, който наследи от баба, но това не се вижда толкова смешно на гостите на сватбата, затова вероятно или ще те изхвърлят от сватбата , или ще те оставят да хълцаш на детската маса.

5. Не показвай танцувалните си умения 

А ти супер смело си пиеш вино от бутилка, подпряла се на парапета. Чуваш „ЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ, МАКАРЕНА!“ и повеждаш танца! Ръце напред, после лакти, рамене, скок, не, чакай, дупе, скок…Не…Оф, как беше това, ве? *хълцук*

Няма значение! Започват да пускат черно и ти ще покажеш на всички коя е царицата на туъркването. Приличаш повече на обезкостено пиле в гърч, но на хората им е неудобно да ти го кажат, затова те оставят да се мъчиш на сцената, докато междувременно се препотяваш три пъти и започваш да миришеш съмнително.

Младоженците специално молят DJ-я да не пуска California love или други песни, подходящи за разсъбличане.

6. Не си взимай храна за вкъщи…или вино…или стол. Украшение за маса може.

Казват, че когато българинът иде на заведение, си вкарва сам алкохола и изкарва храна в кутии. Но защо да не си вземеш за вкъщи? Съквартирантката ти ЗАСЛУЖАВА да знае колко вкусна беше таз‘ пиперка бюрек, мамка му! А тортатта? Така или иначе трябва да са ти благодарни, че не я изяде, докато беше в кухнята. Заслужаваш това бонус парче в чантата си. Знаем, че на всяка сватба има подаръчета, но е много по-епично да откраднеш нещо – така, пак за преживяването, дето се вика. А щом тръгнеш от сватбата, поклащайки се, защото в последните точки ти само пиеш, прегръщаш младоженците, протягаш се, за да вземеш от масата им сватбената ракия и стремглаво се прибираш, за да може да си отпочинала и трезво да береш плодовете на срама си. 

Е, това бяха част от съветите, които самодивите успяха да ви дадат. След като ни отне почти месец да се съвземем от сватбата и да напишем този текст, не знаем до каква степен сме следвали сами правилата си, но пък смеем да твърдим, че беше изключително забавно.

Оставяме на въображението на младоженците да разберат какво сме откраднали :)

ГОРЧИВО!

Самодива А. 

четвъртък, 26 юли 2018 г.

Няма да спиш, епилирах си краката



Из разказите на една млада жена и неравностойната и битка с епилатора

Сутрин е. Будя се, онзи до мен, до когото се будя вече 6 години, все още блажено хърка и не иска даже да се помръдне. Сръчквам го да става за работа – не иска. Днес наистина нямам време да се занимавам с това и да си губя времето с половинчасово събуждане. Прохърква още два пъти, изпърдява се, а кучето вече драска по врата. Заставам от противоположната страна на леглото, изритвам го и той пада. Воала! Вече е буден! И преди да се е разкрещял, побягвам през спалнята, отварям вратата със скоростта на светлината, слагам каишката на кучето с едната ръка, с другата вече съм си направила кафе, а с третата ръка си обувам кецовете (когато имаш гневно събуден мъж, ръцете могат да достигнат и 10). С кучката (четирикраката, не аз) вече сме навън и се разхождаме.

Разхождайки се в гора, започвам да се чувствам гузно от рязкото събуждане на хъркаща мечка вкъщи. Да не си помислите сега, че съм няк‘ва супер жестока и си мразя мъжа? Не, не… Просто сутрин мразя целия свят, той ще ви каже. Та реших да го изненадам. Обикновено това е лесно. Минавам през някой магазин да си взема нещо секси, готвя мусака и общо взето е това. Даже съм готова да гледам футбол с него. НО! Буфон вече не е в Ювентус, а мен ПСЖ грам не ме вълнуват. Та трябваше да е нещо друго. Този път реших да е нещо по-специално – ще си епилирам краката! Не си мислете, че съм от онези модерни космати феминистки, а.к.а. Чубака. Просто кожата ми е твърде нежна, боли кърви и да, намирам други методи. Както и да е, женските разговори друг път ще ги водим.

Прибирам се толкова бързо, колкото баба ти очаква да изядеш храна за един полк в казармата, звънкам на шефа, за да му кажа че имам неотложна работа и няма да мога да стигна до офиса. Започвам да си измислям причина след причина и колкото повече се омазвам в лъжите и оправданията си, толкова повече сама си вярвам и даже бях на косъм наистина да заведа кучето на ветеринар, защото нещо му има на ушите. Оффф, не, не. Това е само в главата ми. Съвземи се, МА! Оказва се събота. Сега разбирам защо пърдящото чорлаво чудовище беше толкова кисело. Е, нищо де, няма го вкъщи. Ще започвам.

Взимам една голяма хавлия, която старателно постилам на леглото. Вадя епилатора от шкафа, взимам охлаждащата ръкавица от хладилника и колана, който бях метнала на стола. Мечка страх – мен не. Захапвам колана, пускам онова малко тракащо извънземно пособие, светещо като неонов фар в крака ми и започва да се върти, издавайки ужасяващи звуци, почти като в хорър филм. Ръката ми трепери от страх, но страстта изисква своите жертви. Едва го доближавам до десния крак и започвам на ум да пищя от болка. Рев, сълзи, болка, а тая малка гадина е по-лоша от всичко, което съм виждала в живота си. Хапя колана и си трая, че да не си помислят някои от съседите, че някой се опитва да ме одере жива.

Тук ли беше момента, в който трябваше да уточня, че кожата ми е твърде чувствителна за такива манипулации!? Ей сега ще разберете защо.

Минавам крака с епилатора и веднага след това лепвам охлаждащата ръкавица отгоре, уж да не боли толкова. Как да не боли, майко!? Тризнаци раждам – това не мога да го понеса. Сочни псувни започват да се разнасят из цялата спалня, постепенно се пренасят в хола, в коридора и… оф, чу се в общите части на блока. Любопитната съседка отсреща веднага дойде да попита на какво така се ядосвам. Да не би мъжът ми да се е прибрал пиян? Или с любовница? А, него го няма. Сигурно изобщо не се е прибрал!? Объркала съм манджата може би? „Ех, мойто дете, както да ти кажа. Не ми приличаш на добра готвачка. Нищо, ще преживееш няколко развода и ще се наложи да се научиш.“ При тези думи полудявам, лявото ми око се извърта нагоре, дясното надолу, косата ми щръква във всички посоки, стискам шибания епилатор и я подгонвам по стълбите. Комшийката не можела да тича ли? Толкова бърза не съм я виждала. Явно и тя се е уплашила от електрическото чудовище.

Прибирам се вкъщи понакуцвайки, а левият ми крак вече е почти посинял и кървящ на средно ниво. Като някой да те пореже с нож ама около 100 пъти. Не твърде дълбоко, че да умреш и да не можеш да се движиш, но не е яко едно… Както и да е. Продължаваме напред!, както казва един добре познат български мъж. Сядам върху леко насъбралата се хавлия върху спалнята като ранен, но жив войник и започвам втория крак. На около 5-тия сантиметър не издържам и се обаждам на баща ми. „Не те ли е срам? Това ли успя да направиш? Момиче? Едно момче да ме беше направил! Знаеш ли колко по-добре щеше да е!“, викам аз по телефона, а той, тате, мълчи и чака истеричния пристъп на психически нестабилната му дъщеря да приключи и почти съм сигурна, че го чух да се моли на Господ съпругът ми да не ме изостави, че ще си умра сама иначе. Може и така да е ама как не го е срам да го казва! Тръшвам се, разревавам се и затварям телефона.

Оказа се, че докато съм комуникирала на спокоен тон по телефона (МОГА ДА СЕ ЗАКЪЛНА В ТОВА! ХИЧ НЕ СИ И ПОМИСЛЯЙ ДА СПОРИШ), и вторият крак е готов. Добре, вече официално съм синя, все едно съм се била и драла с мечка стръвница. Звъня му на моя – пие бира с приятели. Супер. Имам време да се наглася тъкмо, час-два-три ще стигнат.

Май вече стана следобяд. Разхождам се вкъщи оскъдно облечена, загърната със сатенен халат. Сготвих, изчистих, гримирах се и дори се вързах на конска опашка, че моичкият така най ме харесва. Ей го и него, идва. Излегнала съм се на дива в хола, той тропа в коридора, но не се сдържам и се провиквам:

-       Мечоооо, здравей! Имам изненада за теб…
-         Каква изненада?
-          Познай де.
-          Офффф, майка ти ли дойде?
-          Не, бе, мило. Не е мама.
-          Ооо, мама ли дойде!?
-          И майка ти не е (тоя луд ли е, тва е траурна вест, не изненада).
-         И аз имам изненада за теб. – хълцащо казва моя пухкав мечко, който май на глиган взе да се превръща.


Отивам в коридора, а той пиян. Пиян бе, много пиян, посред следобеда. Нищо, решила съм – секс ще се прави, той може и само да си лежи. Голяма жена съм, мога да се оправя в такава ситуация.  Хващам го, завлачвам го до спалнята и го слагам да си легне. „Чакай само една секунда да ти донеса аспиринче и идвам.“, казвам аз с най-загрижения той, който мога да имам. Кучето – затворено в хола, аспирина е разтворен, отивам да компенсирам лошото събуждане от сутринта. И какво да видя, мислите? Не само, че хърка, ами и лига пуснал на възглавницата. Хълца, което значи, че скоро ще стане да повръща. Оставям му леген до леглото, отварям бутилка вино и сядам да си пия с кучката.

Няколко часа по-късно, аз стабилно подпийнала, имах неблагоразумието да дам вино и на кучето. Двете седим, слушаме музика и вием, щото пеенето не ни се отдава. Глиганът се буди, нахълтва в хола и с все още омазан поглед, леко клатушкащ се изревава: „Какъв е тоя ужас тука!?“ Само няколко секунди по-късно, осъзнава, че и аз и кучето сме пияни, и е по-объркан от всякога. Била съм гримирана, сегааааа – омазана работа, косата се е поотпуснала и съм рошава, сатененият халат е метнат на фотьойла, краката ми са издрани и моичкият не може да вземе решение както и как точно вижда.

След 15-20-минутен пиянски провлачен разговор, се разбираме, че не му изневерявам с някой извратеняк, който ми дере краката, а че за него съм си го причинила това. Седна до мен на дивана и аз, той и кучето пихме и се веселихме цяла вечер. От време на време кучето биваше изгонено в коридора. Така цяла вечер и цяяяла неделя.

В понеделник се събудих със зверско главоболие и силен махмурлук. Закъснях за работа с 2 часа. „Честно бе, хора, епилаторът е виновен!“, обяснявах на колегите. Шефе, ако четеш – да си знаеш, наистина беше епилаторът!


Самодива С.

понеделник, 23 юли 2018 г.

Носталгия по морето


Наскоро ме питаха, какво ни е на нас морските хора, че ни е трудно да се задържим дълго далеч от морето. Преместим ли се, сякаш майка, баща, дом и душа сме си оставили в тази вода. Е, че как няма. Знаете ли колко е трудно цял живот да не виждаш граница. Излъгах – виждаш я, то и морето е граница, но ако в един обикновен град ти слагат табела „Тук твоят дом свърши“, то заставайки на брега виждаш „Тук има пътешествия безброй. Отвъд мен има нови, непознати за теб светове“. Цял живот щом ми станеше тъжно, отивах на брега на морето и се взирах и ми харесваше, че няма край.

Където и да ида после, все търся най-високата точка на града, търся своята безкрайност, но… я няма. Ето го там, краят се вижда всеки път и това натежава бавно. Минават дни, месец, два, недай си Боже три и започва да ти става тясно. Как би нарекъл страхът да живееш без море наблизо? Усещаш границите, поставени от всички страни и просто няма къде да избягаш. Хващаш влака, слизаш и бързо тичаш към плажа. Сядаш и ето го пак – твоя дом е там и те чака. Спорно е кой на кого липсваше повече.

Потапяш краката си в пясъка и усещаш всяка една песъчинка как минава между пръстите ти. Тръпки те побиват от глезен до уши и се усмихваш. Цял живот на морето и тя кожата ти не само е свикнала, тя изисква да докосва пясък, за да може да остане цяла и да не се разпадне като изсъхнала роза – да стане на прах и само хубав спомен от красотата, която е имала. 

Нали знаете как устните ви леко потреперват щом видят любимия? Трябва да ги стиснете здраво, за да не се впият нахално в неговите? Така е с морските хора – впиваме устни в соленото море, облизваме се леко (а даже и със затворени очи) и усещаме прилива на любов. Взаимната. То това море бушува и се радва да те види. Ти крачиш към него, а то сякаш те прегръща с вълните си и те придърпва по-близо към себе си. А опиташ ли се да излезеш от него, то с мъка блъска този  бряг и те взима обратно при себе си. Праща ти десетки малки рибки, за да привлече вниманието ти. Красиви мидички и малки рапанчета, за да си ги направиш на гердан и да ти напомнят за него.

Понякога щом започне да вали, си показвам ръката, за да се намокри. Представям си, че това са капки от морето, които са дошли да ме видят как съм. Да ме поздравят и да ми кажат, че може би е време да се прибера отново.

Как да не ти липсва морето, питам аз. Как да не живееш близо до него? Как да бъдеш цял, щом то е на стотици километри от теб? Няма… и така остава само мечтата, че някога пак ще се съберете.

Самодива А. 

P.s. Снимките са направени от Самодива А. в родния ѝ град Варна. На главната снимка можете да видите как Самодива С. шепне тайни на морето. 

четвъртък, 6 април 2017 г.

Пиза е щастие и радостни викове

април 06, 2017 0


Повече от 12 месеца обяснявах на всички мои близки, че ще посрещна следващия си рожден ден в Италия. Естествено, почти никой не ми повярва, до момента в който цялата вселена се подреди така, че в края на януари не купих два самолетни билета до Пиза. С приятеля ми организирахме цялото 6-дневно пътуване, като първо посетихме Флоренция, а на връщане към иначе любимия Пловдив, останахме за 3 дни в най-очарователния малък град – Пиза.

Всъщност, в града няма чак толкова много забележителности, колкото очаквах, но атмосферата в него е наистина невероятна. Малките тесни улички, цветя от целия всички балони, радостни викове на иначе темпераментите италианци и разбира се – НЕВЕРОЯТНА ХРАНА. И все пак да започнем едно по едно…



Да, Наклонената кула! Посетихме града в края на март и времето беше изумително топло и ДА, УНИКАЛНА ГЛЕДКА Е! Всъщност това е комплекс от три невероятни сгради с изумително впечатляваща архитектура и вцепеняващи детайли. Самата разходка в своеобразния парк е безплатна, а ако искате да се качите на върха на Наклонената кула, ще ви коства по 18 евро на човек. Входът за останалите две здания е между 8 и 10 евро, така че пресметнете бюджета си, за да сте по-спокойни преди да заминете.



Ако трябва да бъда съвсем честна, най-хубавото нещо, което видях в Пиза и ме накара да се влюбя в града е река Арно. Не самата река, а гледката и пъстрите сгради около нея. Заставайки на някой от 4-те моста в централната градска част, гледката е като нарисувана от романтична приказка. Дълбочината на гледката просто ти спира дъха и спокойно можеш да прекарах поне половин час, съзерцавайки се в нищото или просто заглеждайки фасадите на сградите, които се издигат наоколо с красивите си дървени капаци по прозорците.



О, така се отнесох в романтизма, че за малко щях да пропусна… Супер случайно с половинката ми попаднахме в прекрасна сграда, която първоначално помислихме за църква. Всъщност големите и порти бяха широко отворени, а отсреща дебнеха десетки фино направени витража, които просто ми казаха: „Влез!“ Естествено, че пристъпих с ясната представа за религиозен храм и потърсих от къде мога да си взема свещ, за да запаля една, ей така, заради вътрешен покой, а не защото съм супер религиозна. Свещи нямаше, но в дъното бе поставена голяма гробница от мрамор. Веднага, след като разбрах, че това са останките на тамплиер, от другия край на голямата зала с още по-висок таван се чу: „Това е гробница!“ Приятелят ми бе втрещен, но някак не изпитах смущение от факта, че наоколо имаше над 20 гроба на други тамплиери.



И без повече да говорим за смърт, директно излитам към най-вкусната тема… Е, няма така кухня! Цените са супер достъпни, основните ясния са около 8 евро, а порциите са обилни. Паста и пица – да преядеш и пак да искаш да си поръчаш. Пухкави домашни кроасани и любимото ми панетоне. Панетоне е студен сандвич с прошуто, домат, малко зелена салата и мнооого моцарела (на ден изяждах поне един-два).



Ако мислите, че можете да се изгубите в Пиза – няма шанс! Градът е малък, приблизително колкото Пазарджик и като площ, и като брой население. Градски транспорт изобщо не ви е необходим, защото можете да обиколите целия град от край до край за максимум час и половина и то ако се мотаете. Главната им улица от двете страни на реката се различава доста. От южната страна е модерна, с различни бутици за дрехи и парфюмерия. Директно я пропускам. Обаче северната.. Ах, северната. Тясна, колкото да се разминат 4-5 човека и изпълнена с малки кафенета, закусвали, магазинчета за всевъзможни глупости и сувенири, но носеща духа на Италия и глъчката от всички, които гъмжат като рояк по нея.

ВАЖНА БЕЛЕЖКА: По-разочарована от кафе не съм оставала! Поне за мен, италианското велико еспресо е жива чорба, 3-та цедка, както искате го наричайте…



Впечатляващи музеи няма, но пък тук там се появява някоя красива статуя. Свободния wi-fi е митологично същество, но повечето заведения предлагат такъв. И макар че малкият град има своите недостатъци, сърцето ми остана някъде между Арно и малките павирани улички, в които едва се разминаваш с хората.

Най-хубавото беше, че ни излезе учудващо евтино. Самолетните билети за двама ни бяха 100 лева отиване и връща, 2 нощувки в Пиза ни струваха 80-85 лева (да живее Air BNB) и просто ядохме и се разхождахме. Пак искам там… И ще се върна при първа възможност.


Самодива С.