Показват се публикациите с етикет самодиви 2.0. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет самодиви 2.0. Показване на всички публикации

вторник, 8 май 2018 г.

Никога ама НИКОГА не си пожелавайте интересна година



А.к.а. април е тъп месец и ще го задраскам от календара

Беше краят на месец март. Моя скромна (или не чак толкова скромна) милост реши да си пожелае (о, да, съвсем на връх рождения ми ден)*, една изключително интересна година.

*Добавям бележката с рождения ден, защото обикновено каквото си пожелая, то се случва. Разбира се, старая се желанията ми да са реални и постижими, а не нещо фантастично като например да срещна идеалния мъж, защото това е толкова възможно, колкото да яздя два еднорога едновременно и да направя задно салто на гърбовете им. И все пак мисля, че това с еднорозите е по-вероятно да се случи.

Та да продължаваме по същество. Пожелавам си аз интересна година и видиш ли, започна се. Само няколко дни, след изричането, че даже и помислянето на това така съкровено желание, то започна постепенно да се сбъдва, а месец по-късно вече можете да забележите как постепенно започвам да оплешивявам, защото си оскубах косата от интересни събития. 

Но нека започнем с представянето на събитията в хронологичен ред. Моята скромна, романтична особа, се разболя от любов. Представяш ли си!? Чак да не повярва човек, че в хуманоид с моя ръст изобщо може да се събере сърце, та камо ли това сърце да изпита емоция. Еми, невероятно ама ей на, взе та стана. Не само, че се случи, но дори и вдигнах температура, започнах да се потя, гадеше ми се, че и сърцебиене получих. Почувствах се като Флорентино Ариса от „Любов по време на холера“. То си беше същото, но без холерата.

Резултат: пий чай от мента за успокоение и още някакви зеленишки, че да ти дойде акъла в главата. 

Извод: Това – влюбването като в книгите – не е за мен. Нещо друго интересно искам.

Няколко седмици по-късно, открих новото си призвание – ще ставам нинджа и искам черен колан по карате. Оказа се, че на думи звучи доста по-лесно, но ентусиазмът за практикуване на бойното изкуство в мен така бе надделял, че не се сдържах и само няколко дни след първата ми тренировка, реших да демонстрирам уменията си на публично място. По-тъпо решение не съм взимала в живота си. Но защо!? Приклякам, засилвам се, отскачам, вдигам десен крак за ритник и, о Боже, усещам как ще падна. Вече залитам и виждам доближаващия се асфалт към лицето ми. Най-логичното нещо, което мога да направя, е да опъна ръце напред и да посрещна сблъсъка с нагорещената асфалтова повърхност с длани. Само че забравих, че съм жена и имам дамска чанта на рамото си. Опъвам ръце, чантата се залюлява, омотава се около лактите ми и посрещам асфалта (неизбежен факт) с челюст. Супер яко… Въх, бе Боже, ама то много кръв потече. Ама аз наистина ли имам толкова кръв!? Д**ба, пре*бах си дънките и любимите найкове. Дънките ще ги прежаля ама кецовете… 

Резултат: Сътресение на мозъка и няколко дни в болнични. 

Извод: Не ставам за нинджа. Кръв се пере най-лесно със студена вода и лимонов сок.

Вече съм в болнични. Главата ме боли зверски много, вие ми се свят и доктора ми забрани да пия алкохол. Каза още, когато реша да ям асфалт, да ида директно в спешното. Изобщо не ми беше смешно. Както и да е. 5 дни нямам какво да правя, казаха да си почивам. Добре. Първия ден поработих малко, довърших стари задачки, но наистина само толкова. Следващите няколко дни, ако трябва да бъда напълно честна, ми се губят. Помня, че в неделя или понеделник реших да сковавам пейка от палети. Като цяло, лесна работа. Сръчна съм, нямам проблеми със забиването на пирони и т.н. Все пак съм сглобявала секции сама, че и дограма съм обръщала. Избирам палетите, започвам да забивам пироните, а единия от тях не иска да влиза. Удрям по-силно, пак не ще. Засилвам се, замахвам и… право в палеца. Честно ли!? Наду се, посиня, абе страшна работа. Хвана ме срам да ида при личния лекар 2 пъти за 4 дни и реших да не ходя. Е, какво толкова, един пръст. Все ще мине. 

Резултат: Спукан палец. 

Извод: Когато сте в болнични, почивайте си.

Общо взето, месец април беше… толкова интересен, че вече си скубя косата, отпуснах се да псувам пред колегите (но за това някой друг път) и пропих отново. Какво като лекарят не дава. Все пак главата все още ме цепи жестоко, раната на брадичката ми отказва да зарасне, а палецът на лявата ми ръка е почти неизползваем… Не че нямаше добри моменти, имаше. Само че внимавайте какво си пожелавате. Пожелах си интересна година, минал е само един месец, а вече искам да скоча през терасата. 

Мисля да започна да ходя на йога, че да се успокоя. Вървя към залата леко подсинена, поклащаща се и проскубана като мъжки котарак след тежка нощна схватка. Тук-там има козина само и с раздрано ухо. Влизам в залата и опъвам мата на земята. Гледам жените около мен, мятат тези крака все едно са ластици. Чудя се: „Дали ще си тръгна жива от тук с този късмет?“

Разказът е плод на въображението на Самодива С. и приликата с действителни лица и събития е напълно случайна.

понеделник, 9 октомври 2017 г.

Рецепта за Коледна питка през октомври

октомври 09, 2017 0




Аз съм професионален НЕготвач, любител подпалвач на кухни и пресолявам манджите. Затова всяко мое успешно готвене бива съпроводено с наперени гърди, високо вдигната брадичка и „Виждате ли, това аз го направих...ПЪК“ *тропва с крак*

Дали от октомврийското слънчице, или факта, че съквартирантката (да, ти Криси) направи мусака онзи ден, се почувствах длъжна да върна жеста и НАПРАВИХ ПИТКА. САМА*! Днес съм благосклонно настроена към света и реших да ви споделя как да направите тази Коледна питка. Аз я наричам така, защото се навивам да я правя веднъж годишно и то само на Коледа, след като родителското тяло ме е помолило сто пъти да стана от дивана, пренесло ми е в жертва няколко чаши бира, мезета и ме подготвя за този тежък къртски труд 12 месеца.

Първа стъпка. Обадете се на мама, за да я питате за рецептата. Това е важна стъпка, която в никакъв случай не бива да се изпуска и се прави при всяко едно готвене. Тя ще се оправдае, че по рецепти не готви, но вие сте упорито магаре и ще ѝ се наложи да си измисли някаква, за да ви я сподели.

Аз: Ама на какви градуси се пече?
Майка: Не знам, 180?
Аз: Интернет каза 230...
Майка: Провери си в сайтовете, тук не съм записала.
Аз:...
Майка:...

Втора стъпка. Запишете каквото мама е казала в тефтер, за да не занимавате горката жена само с вашето готвене. Аз най-накрая записах рецепта в тефтера, който притежавам за тази цел от две години. НИКОГА НЕ Е КЪСНО, ДРАГИ ЗРИТЕЛИ! 

Трета стъпка. Като за готвене има много писане. Направете инспекция на всички шкафове и хладилника, за да:

1. Проверите какво притежавате от необходимите продукти.

2. Изхвърлите онези подправки, на които им е изтекъл срока на годност преди три месеца. 

3. Разберете какво ще се готви до края на месеца, защото на другите подправки им изтича срока през ноември, а вие сте стисната и не обичате да хвърляте неща. 

Запишете си необходимите продукти и бърже към пазара преди да ви е домързяло прекалено много, както стана предния път и си поръчахте пица. Под „вие“ имам предвид себе си.

Четвърта стъпка. Сложете под съмнение всичко, докато отивате към пазара. Заключих ли?Спрях ли машата? Защо си изправям косата, когато ходя до кварталния магазин? Всичко ли записах? Взех ли списъка? Взех ли парите? Сложих ли си панталон?

Пета стъпка. Вече сте у дома. Сипете си бира, подгответе продуктите пред себе си по списък, измийте си ръцете и ВИЕ СТЕ!

Мама ви е казала в каква поредност се слагат продуктите, но вие сте над тези неща и ги слагате по ваше усмотрение. ДАНО ДА СТАНЕ!
Напълно нормално, в един момент ще се запитате дали това, което ви е по пръстите, не е 2/3 от съдържанието на това, което се очаква да е в тавата.


Да, то е.
Спокойно, ще падне. 


Продължавате да месите, докато не си спомните, че сте забравили да сложите три от продуктите. Запазвате спокойствие, за да не притесните бъдещото тесто. То е малко и уязвимо, не бива да се натоварва с лоша емоция. Аз лично му пея или говоря миличко, за да му омекне душата. След като сте убедени, че сте сложили всичко (което, разбира се не е вярно, но го осъзнавате по-късно) месите. Месите. Месите. Спомняте си, че като дете сте ходили на бойни изкуства и прилагате техники върху клетото тесто. От там си спомняте и за детски песнички, та го биете и му пеете едновременно. След като сте го набили едно хубаво, то трябва да е стегнато като бедрото на гимнастичка от Националния отбор. 


Снимате го, за да се похвалите на по-можещите кокошки, че вече и вие правите нещо смислено с крайниците си. Завивате тестото и го оставяте да втаса.

След пет минути си спомняте, че сте забравили да сложите едната съставка. Правите се, че не разбирате тази мисъл и продължавате с чакането.

Шеста стъпка. Вече сте изпратили снимките на всичките ви най-близки кокошки. Те пърхат в гордост, че от вас човек може да стане (ха! Да, ама не). Следите тестото на всеки 30 минути. В един момент то става достатъчно голямо, за да му викате „бебето“, но после при рязането осъзнавате, че звучи прекалено грешно, затова продължавате да му казвате „тестото“.

Правите нова снимка, за да покажете на кокошките как отрочето ви расте, независимо от всички допуснати грешки, къде от ваша страна, къде от негова (и тук започвате да звучите като майка си)

Седма стъпка. Още при записването на рецептата, мама каза да се начертае схема.

Мама: Нарисувай кръг. Сега го раздели на 4. Сега всяка четвъртинка на още 4. Ето това е. 

Знам, звучи сложно и наистина е. Правите всичко по схемата. Навивате „от по-широкото към по-тънкото“ и се проваляте с гръм и трясък, защото тестото е изпаднало в транс, в невиждано блаженство и отказва да съществува във вече позната на човечеството форма.

Няма значение. Всички са гладни и храна трябва да има. Правите кифлички, които изглеждат на нещо между ветеран от войната и оцелял от Ядрена бомба. Поставяте ги...не, те изглеждат потресаващо...ПОГРЕБВАТЕ ГИ в предварително намазнена тава. Нали знаете как на погребения се хвърлят цветя? Е, същото, но намазвате с жълтък и мятате сусам отгоре. Поставяте в предварително нагрята на 230 градуса фурна и в зависимост от това колко сте досетливи, намаляте.

Снимате.

Осма стъпка. Обмисляте да скъсате акта си за раждане, защото не може майка ви да е виртуоз в кухнята, а вие да правите....това:



Девета стъпка: Аз съм доказателството, че външността лъже – изглеждам чудесно, но характерът ми е ужасен. Същото стана и с Коледната питка. По-точно с всяко отделно парче, защото всичките обявиха независимост и си останаха малки питчици.

Снимате. Пращате финално на кокошките. Казвате нещо остроумно като „Е, то от фурната стана така, нали се сещаш. Да бе, ВСИЧКИ съставки сложих...“



Десета стъпка. Помните ли, че бяхте на диета? Да, и аз съм на същата от три години, много добре ми влияе. По този повод нареждате НЕгурме маса, грозните, но иначе вкусни питки, мезе към тях и bon appétit!



Снимате отново и вярвате, че кулинарните ви дарби заслужават хиляда думи текст.


*След като съм част от майка ми, то нейното участие в създаването на тази НЕгурме питка не се води отделно, нали?

Самодива А.